Истината бе, че аз не бях влюбен в Хена достатъчно, поне до момента, когато стана много късно. Грижех се за нея, не ми беше безразлична, обичах я, но не чувствах в сърцето любов, дори в деня, когато ѝ направих предложение.
Мислех, че съм изпитал истинската любов още на осемнайсет години. Казваше се Фий и бяхме прекарали две години заедно, преди връзката ни да се разпадне. Тя имаше усмивка като котка пред камината и още помня ужаса от мисълта, че може да ме напусне. Представляваше неудържима природна стихия — крясък на съществуването с гъста медночервена коса и огромни кафяви очи. Гъвкава неуморима жена, която вечно се носеше нанякъде и ме подканваше да я настигна. Кожата ѝ беше веднъж гладка, друг път грапава, а косата ѝ висеше на миши плитчици почти до кръста. Любенето с нея можеше да се оприличи на прелестна пътна катастрофа, която те оставя изумен и без дъх. За нея това не бе упражняване на секса, а функция на съществуването ѝ, физическа реакция, неудържима като кихване и първична като страха.
Няколко седмици след раздялата ни се озовах в Междината — бях гневен, нещастен и не виждах къде другаде бих могъл да отида. Прекарах там над две години и този период от живота ми ме промени завинаги. Когато се върнах, Фий вече я нямаше. Видях я само веднъж след това, и то много години по-късно.
Понякога ми е трудно да повярвам, че съм оставил бракът ми да се скапе заради някаква идеализирана първа любов — за нещо, умряло много преди това — но има една тъжна истина в живота и тя е, че невинаги можем да се учим от грешките си, защото от времето, когато сме ги направили, правилата на играта силно са се променили.
Така че аз остарявах, преследван все по-силно в мислите си от видението на идеалната жена, която вярвах, че не мога да не срещна. Във всичките си връзки виждах само какво липсва и не можех да се отърся от това. Понякога ми се струваше, че виждам тази жена, че я докосвам, дори подушвам. Знаех точно как трябва да изглежда, как ще говори и как ще се държи.
Знаех също, че макар да се женя за Хена, тя не е онази жена, макар че би следвало да бъде. Ожених се за нея все пак. Направих го, защото тя искаше и защото я обичах достатъчно силно, за да не я разочаровам. Не, не искам да добивате впечатление, че ми е било тежко. Хена играеше билярд ужасно, беше много мила с мен и когато изчезна от живота ми, установих, че страшно ми липсва. Смееше се като побъркана, не ме вземаше на сериозно и имаше възможно най-очарователната брадичка. Нищо лошо нямаше в Хена, нито ѝ липсваше нещо съществено — просто тя не беше онази жена и ми се случваше да отида на среща с нея и да очаквам да видя друга. Другата. Онази, която би ме накарала да се страхувам.
Помня взаимно противоречащите си импулси на вина и възбуда, усещането на чужди устни върху моите, когато би трябвало да съм на друго място, и мисля, че онова, което търсех, се криеше някъде в междината посред тези две емоции.
Така и не го намерих. В крайна сметка се появи Анжела и след това нещата се промениха. Все по-рядко се връщах да спя вкъщи, а когато го правех, ме водеше противен прагматизъм. Обичах Анжела с цялото си сърце и част от обяснението бе в това, че виждах толкова много от Хена в нея. Усещах нещо странно: сякаш имаше версия на живота ми, в която не се налагаше да бъда женен, не бе необходимо да упражнявам задължаващата връзка мъж-жена — можех просто да обичам. Анжела не беше дефектната версия на някаква въображаема жена — тя беше идеалната ми дъщеря. В по-голямата си част любовта ни към хората зависи от това как те ни карат да възприемаме самите себе си, и в това отношение Анжела ме караше да се чувствам достоен за обич. Тя имаше навика да застава пред мен, да ме поглежда и внезапно да се хвърля с всичка сила, разперила ръце, очакваща да я хвана. Притисках я до гърдите си, гъделичках я с нос по лицето, с някаква периферна част на съзнанието си усещах, че Хена е наблизо и ми се струваше, че долавям част от нейното щастие и облекчение.
Можех да седя, да ги наблюдавам и да ги слушам как си говорят. В такива моменти се чувствах по-близо до щастието от всеки друг път. Един следобед излязохме на разходка покрай магистралата Блу Ридж до Лексингтън и Анжела намери охлюв, пълзящ върху камък. „Виж“ — извика тя и Хена погледна и ѝ разказа как охлювите носели къщичките си на своите гърбове. Анжела се захласна и тогава някак почувствах, че този разказ тя няма да забрави никога през живота си и на свой ред ще го разкаже на своята дъщеричка, когато му дойде времето.