Онзи ден се почувствах наистина заедно с тях навън на слънцето, в истинския свят, а не в другия — в главата ми. Не знам защо не се промених тогава и защо така и не създадох нещо достойно да се назове живот. Сега ми се струва, че не можах да се преборя с нежеланието си да се обвържа с едно толкова окончателно решение. А може би не знаех как да го направя.
Две неща ми попречиха и първото от тях бе Фий.
Седях една вечер в бара до Портала (Анжела беше на четири годинки) в търсене на информация за убийство по сексуални причини, при което бе умрял някой от 138-и. Вечерта едва започваше и аз бях едва пийнал, когато ме тупнаха по рамото. Обърнах се и видях лице, което ми беше познато.
Жената се усмихна и тогава ми светна: пред мен беше по-възрастната версия не на коя да е, а на самата Фий. Всъщност самата тя. За миг загубих дар слово, а после от главата ми излетяха всички въпроси, които бях дошъл да задам на наркоманите в бара.
Забравих за Хена, за Анжела, за настоящето… за всичко. Три часа аз и Фий стояхме един до друг, докосвахме ръцете и коленете си, надпреварвахме се кой ще си спомни повече епизоди от миналото, онова минало, което и двамата знаехме, че няма как да се върне, но това като че ли нямаше значение за нас. Чувствах, че пелената на годините пада, както пада мръсотия в канализацията, измита от сода каустик, и че тръбите в главата ми за пръв път от толкова време насам са отпушени и чисти.
В десет часа купихме две бутилки за навън, качихме се в колата ми и поехме напосоки из пустошта, за да се озовем незнайно как на брега на езерото Ратклиф. Паркирах до водата и двамата слязохме на разходка, без да спираме да говорим, докато не видяхме малко островче. Добрахме се до него през плитката ледена вода, изследвахме го, изкатерихме се на каменистия му бряг и започнахме да си показваме неща и да им се радваме, както бяхме правили преди много години.
Обиколихме брега, качихме се на по-високо, намерихме малка пещера, по-скоро вдлъбнатина в гръдта на островчето, заслонена от двете страни от каменни издатини. Седнахме там, запалихме по цигара и всеки отпи от своята бутилка вино. Продължихме да говорим за общите ни познати, за събитията от онова време, за прекрасния начин, по който луната обстрелва с лъчите си малките вълнички.
Лежахме и говорехме — тя бе сложила глава на гърдите ми, а аз я бях прегърнал през раменете. Неизбежното се случи бавно и неочаквано и ние го проследихме да приближава, докато накрая устните ни се докоснаха предпазливо, ръцете ни вече не така случайно се срещнаха пак, после лицата и накрая телата ни. Малко озадачени — все пак бяхме стари приятели — ние се любихме без задръжки, след това се отпуснахме един до друг голи и топли — пак приятели. След малко, с нов ентусиазъм, повторихме всичко, смеейки се и бъбрейки, както го бяхме правили винаги, и после заспахме изнемощели под скалния навес.
Събудихме се час по-късно от първите капки дъжд. Дъждът се засили, но ние останахме под него прегърнати, смеейки си и шепнейки вече не помня какво.
На сутринта преджапахме водата обратно ръка за ръка и това беше всичко. Видях Фий няколко пъти след това все в Ню Ричмънд, но вече бяхме само приятели и никога не говорихме за онази нощ. Е, понякога замълчавахме и съм сигурен, че мислехме за едно и също, но взаимната ни лоялност беше над всичко. Нещата си останаха такива, за да се стигне до розата, която сложих върху капака на ковчега ѝ, запечатан, защото прекрасната ѝ глава беше пръсната на парчета от мина, изстреляна по ресторанта, в който се бе хранила, при атака срещу главатар на местна банда, за чието съществуване тя така и не бе подозирала.
Краят на историята за мен дойде, когато се качих в един публичен дом на 67-и, за да забия три куршума в главата на мъжа, платил атаката. Макар че сигурно бъркам, историята не отшумя толкова бързо — ехото от нея се долавяше във всичките неща, които така и не казах на Хена, в събужданията ми по места, в които нямах спомен как съм попаднал, и във факта, че в крайна сметка дори Анжела се оказа безсилна да съхрани брака ми или да върне смисъла в живота ми.
Втората интервенция беше случаят Виналди, отнел по-голямата част от последната ми година като полицай. Тогава вече бях лейтенант и не мога да кажа, че се занимавах с неща, които ми бяха работа. Това ми е, така да се каже, стар навик. Мисля, че се захванах с Виналди, защото изпитвах нужда да бъда прав в нещо, да върша дело, благословено с моралност и добропорядъчност — понятия, нямащи нищо общо с целия ми останал живот.