Пуснах я на пода с целувка по челото, извиках довиждане на Хена през вратата на спалнята и заминах. Не знам, може би и тя беше излязла секунди по-късно в дневната, за да ме целуне и да ми пожелае успешен ден. Никога няма да разбера дали се бе опитала да го направи, защото повече не я видях жива.
Едно е ясно — някой бе разкрил с какво се занимавах и сигурно бе разбрал колко близко съм до истината. Издали бяха присъда и същия ден бяха изпратили някой в апартамента ми, за да разчлени жените, които обичах. Който и да бе той, беше го направил по начин да ми подскажат, че знаят всичко за мен, като се започне от нещата, които бях виждал в Междината, и се свърши със страховете, които живееха в сърцето ми. Последните пет години бях убеден, че е човек, нает от Виналди, а сега вярвах, че не е.
И все пак някой го бе извършил. Бяха ме унищожили, но най-ужасният щрих върху картината бях сложил аз самият.
По времето, когато бяха убивали Хена и Анжела, аз не бях на работа. Не бях и по работа. Можех спокойно да съм си и у дома, но всъщност бях с друга жена и я чуках. Казваше се Файета — същата, която по-късно ме бе открила в склада, където трябва да съм избягал след като намерих труповете на моите най-близки. В момента, в който Хена е била убивана, аз бях целувал гърдите на Файета, а когато са довършвали Анжела, сигурно съм стигнал до пъпа ѝ. Не съм напълно сигурен за времето, но е много вероятно да е било точно така. Е, може би наистина няма значение.
Колко дълго следва да чакаш нещо, което може и да не се случи? Цял живот ли трябва да търсиш Оз? Съществува ли наистина, или е само дело на майсторите в „МаксУърк“ и следователно не е нищо повече от начин за приятно прекарване на времето?
Петте години във Фермата не ми бяха помогнали да разбера нещата по-добре. Не знам, може би не съм замесен от тестото на онези, които са способни да дават отговори, и най-вероятно съм продукт на неудачен житейски опит и лоши съвети. Спомням си един момент от детството ми. Бях на четиринайсет и баща ми беше в крайно необичайното за него благодушно настроение. Седеше в кухнята и гълташе яденето, което майка бе приготвила. Тя пък миеше чиниите в умивалника. Забравил съм в чия къща бяхме — те се сливат в съзнанието ми като една, — но за сметка на това съвсем ясно си спомням как баща ми остана загледан в изморения гръб на шетащата ми майка и отпуснатите ѝ рамене. Накрая се обърна и ми каза следното:
— Запомни, Джек. Мастурбацията не е заместител на другите жени по света.
Макар да обичах майка си и конкретно в онзи момент да намразих баща си по-силно от всеки друг път — преди или след случая, — опасявам се, че в крайна сметка възприех това му „кредо“. Какво да се прави: не е задължително най-добрите и най-правилни неща да оказват решаващо въздействие върху подрастващия мозък. Всяка дреболия, включително собствената ни слабост, допринася с няколко реда към кода на нашата програма. Дори лошите неща могат да бъдат истина, а не е изключено някой път да настръхнеш срещу добър съвет.
Вече не ям сладолед толкова често, колкото преди, но винаги съм се опитвал да се придържам към думите на онзи възрастен човек. Опитах се да моделирам сам своя свят и винаги се борех да не се примирявам с по-малко от онова, което смятам, че искам. Старал съм се сам да пиша моите редове при всяка възможност. Старецът ми бе дал съвета си с най-добри намерения, но бе пропуснал да ми спомене, че понякога най-добрите чувства и най-щедрите действия не са достатъчни. Той така и не ми каза, че светът просто е по-силен и е по-вероятно той да те пречупи, отколкото ти него, както и че през по-голямата част от времето ти сам ще му помагаш да го стори.
И още нещо не спомена той: че ще има неизбежни моменти на объркване и загуба на правилната посока, както и че очакваната помощ може така и да не дойде.
Бях направил живота си ужасен. Сам си го бях направил. Но докато „ме нямаше“, мисля, започнах да осъзнавам, че може би все пак има нещо, което бих могъл да сторя, за да го спася.
Глава 16
Този път ме „нямаше“ дълго — поне няколко часа. Толкова дълго не ми се бе случвало досега, така че като се върнах бях изтощен, изплашен и самотен. Завръщането ми бе като събуждане след седемдесет и петия пореден махмурлук, колкото да установиш, че кафето се е свършило и че „Американ Експрес“ са обявили награда за главата ти. Материализирах се обратно в живота като избледняваща картина на екран, със смътното чувство, че съм бил призован. Установих, че стоя прав в гъст район от гората, без никакво съмнение много далеч от селото, от което бях избягал.