Чувствах се виновен, че съм изоставил Виналди, но в интерес на истината не бих могъл да направя нищо за него, ако ме бяха заловили. Това, че се бяхме разделили, бе единственото правилно нещо, което бяхме направили. Във филмите на ужасите хората го правят не само за да удължат действието — правят го, защото това е начинът да не ги избият до крак едновременно. Бягството ми също бе най-доброто възможно — колкото и да ме мъчеха угризенията на съвестта в момента. Виналди бе пленен, а аз не — практически и чисто технически погледнато, това следваше да означава, че съм в положение да направя нещо.
Когато позабравих за вината, се огледах в опит да установя къде се намирам. Във всички посоки се виждаха само дървета, но теренът бе по-неравен от онзи, който свързвах в спомените си с Междината. През листата стърчаха камъни, а тук-там се виждаха оврази, полегати хълмчета и могилки. Светлината бе в убит синьо-синкав нюанс — такава, каквато я филтрираха дърветата. Това създаваше впечатлението, че гората се намира под вода.
Нямах ни най-малка представа къде съм, да не говорим как бих могъл да се върна в селото. Огледът не ми помогна да открия някаква посока, в която плътността на листата да се различава съществено — изглеждаше, като че ли вятърът ме бе довял тук отникъде.
Първото решение, което ми предстоеше, бе дали да взема още рапт. Или по-точно — понеже рано или късно щеше да настъпи момент, когато така или иначе щях да си инжектирам следващата доза — дали да го взема тук и веднага. Чувах остатъчно бучене в тила си, знаех от опит, че това състояние ще се задържи на същото ниво поне няколко часа, но от друга страна, нямаше никакъв начин да предвидя кога точно щях да попадна в ситуация, в която оцеляването ми щеше да зависи от това дали съм достатъчно не на себе си. Решения, решения…
— Войнико…
Когато чух гласа, помислих, че в следващия миг ще умра. Всичките ми вътрешни органи конвулсивно трепнаха, като че ли в опит да излетят панически от тялото ми, явно преценили, че то няма изгледи да се задържи дълго в този свят. Сниших се, огледах се във всички посоки и то така, че по възможност очите ми да не изхвръкнат.
— Войнико…
Без малко да не го чуя втория път, може би защото сърцето ми биеше оглушително. Но думата определено бе повторена. Идваше зад мен. Естествено…
Бавно се завъртях. Нямаше никого.
— Да, войнико. Ела при мен.
Видях някакво трепване край една от могилките и почувствах силно желание да стана, но скръцнах със зъби, противопоставих се и останах на мястото си. Една от особеностите на рапта е, че трябва най-безкомпромисно да се съмняваш в първите си впечатления. Всъщност самото идване в Междината е силно непрепоръчително. А идеята доброволно да тръгнеш към някой, когото не познаваш, е от тъпа по-тъпа.
— Ела, моля те — настоя гласът и видях, че наистина има някакъв силует, изправен до полузарита скала на двайсетина крачки пред мен. Поне моята преценка за разстояние бе такава, макар фигурката — ако изобщо можеше да се нарече така — да изглеждаше изненадващо малка.
Вгледах се в нея, опитвайки се да реша как да постъпя. Безсмислено беше да бягам — щом ме бяха видели, значи ме бяха видели. Бях успял да надбягам Ихандим и Жуаджи главно защото те не се бяха материализирали напълно, когато ги бях забелязал. Както и защото мога да бягам като дявол, когато сфинктерът ми панически се е стегнал и когато имам добра преднина. В момента обаче бях абсолютно сигурен, че онова, което стоеше до скалата, може да ме настигне преди да съм направил и няколко крачки.
Така че предпазливо се доизправих в по-достойна поза и пристъпих напред. Фигурката кимна окуражително, но остана, където си беше. Изчакваше.
Реших, че няма какво толкова да губя и че едва ли има съществено значение дали ще посрещна съдбата си очи в очи, или тя ще ме настигне в гръб.
Нещото действително се оказа малко, така че трябваше да се приближа на няколко крачки до него, преди под потрепкващата светлина да ми се стори, че ми е познато. Всъщност първоначално не видях фигура, а по-скоро зона в пространството, по-тъмна от заобикалящия я контур — сякаш… сякаш присъствието ѝ в този свят се ограничаваше с това да хвърли сянка в него.
Но в един момент тъмнината се фокусира в момче — около десетгодишно и облечено в характерния за момчетата от Междината странен конгломерат от парцали и препаски.