Наближаваше десет часът, когато двете полуизречения, блуждали дотогава без посока из главата ми, се сблъскаха едно с друго в царящата там нощ. Над регулярните морски маршрути се бе спуснала алкохолна мъгла и беше истински късмет, че изреченията се бяха намерили.
— Ей — обърнах се аз към екрана. — Можеш ли да ми отделиш минута?
В този момент профилът се забавляваше с генерирането на анимирана история на историческите си победи над вирусите. Не можех да отрека очевидната артистичност, но тонът ѝ ми се стори прекалено епичен.
— Да — срамежливо се обади той. — Какво искаш?
— Клуб „Мръсник“ — казах аз. — Разкажи ми за него. — Един от дремещите на екрана агенти се втурна към някаква база данни и аз се възползвах от паузата, за да всмукна нова бърза глътка от уискито. Изведнъж осъзнах, че изразявам гласно онова, в което безуспешно се бях вслушвал до момента, и бях толкова уверен в догадката си, че вече посягах успокоено към цигарите, когато получих нужната ми информация.
Тя ми подейства като гръм от ясно небе. Вгледах се в екрана, прочетох името на последния ред, изтръгнах диска от терминала и изхвръкнах навън.
54-ти беше тъмен и тревожен, повечето от лампите на тавана бяха счупени, а на всеки ъгъл имаше групички пласьори. Изскочих от асансьора и хукнах по втория коридор, надявайки се да заваря Шели в дома ѝ. Нуждаех се от едно-единствено нещо: потвърждение. Пресрещнаха ме хлапетиите, дошли тук от 40-и етаж, така че се наложи да се поразкопчая, за да им покажа какво държа в кобура върху гръдния си кош. Не че това е кой знае каква заплаха в този квартал, още повече че повечето от тях сигурно бяха по-тежко въоръжени и от мен, но нали никой не иска да умира, ако не е абсолютно наложително.
Едва не се спънах, когато завих в нужния коридор — някакво животно се навря под краката ми. Обърнах се да видя какво е, но то вече бе изчезнало зад ъгъла. Беше ми се сторило, че е белезникаво и странно на външен вид, но най-вероятно това бе игра на полусенки. Сигурно беше бездомна котка, въпреки че по-скоро се шмугна, отколкото избяга. Този път зад вратата на Шели не се пееше и никой не ми отговори, когато заблъсках с юмрук по нея. Дадох ѝ цяла минута да реагира, след което извадих пистолета и разбих вратата с ритник.
Коридорът щеше да е непрогледно тъмен, ако от вратата в дъното не идваше потрепваща оранжева светлина. Изтичах натам и видях да догаря свещ, забучена в центъра на мрака, а около свещта се бе свило слабо кафяво тяло. В бедрото ѝ стърчеше игла. От свещта бе останал един пръст. Обърнах я по гръб и видях, че очите ѝ са извъртени нагоре под клепачите. На устата ѝ имаше засъхнала струйка повърнато, стекла се донякъде по бузата.
Шели Латоя бе мъртва по начин, който е невъзможно да бъде надминат, надживяна от евтина свещ, образувала мръснобяла локвичка парафин върху мокета. С бучаща глава, размътено от уискито зрение и изгарян от огъня в корема ми, аз прекарах ръце по пода около нея и намерих малкото пликче станиол, което търсех. Беше празно, но ми трябваше само да близна, за да бъдат потвърдени подозренията ми: рапт. За миг по езика ми пробяга тъмна искра и изчезна веднага, позволявайки ми да се върна към застиващото до мен тяло и осъзнаването на факта, че съм останал без така необходимото ми потвърждение.
Поднесох пакетчето към пламъка на свещта и прочетох на гърба му името на клуба: „Клизмата на съсела“. Може би ако просто се бях съсредоточил върху информацията, с която вече разполагах, щях да се досетя по-рано. Или ако не бях бленувал така силно за глътка алкохол, докато говорехме с Голсън, щях да му обърна по-сериозно внимание. А може би не. Бях планирал този ден да обиколя жилищата на убитите и да прегледам документите на Мал. Откъде можех да знам, че двете половинки изречения са щели да ми бъдат достатъчни и че само съм си размътвал мозъка с разравянето на цялата тази ненужна информация?
Лаверн Латоя бе излизала с човек, когото бе срещнала в клуб на 130-и етаж. Окей, там наистина сигурно имаше стотици клубове, но клуб „Мръсник“, в който Луела Ричардсън бе прекарвала свободното си време през последните няколко седмици от живота си, се намираше на 135-и. Това бе място, посещавано както от амбициозни младежи от етажите малко над стотния, така и от баровци, решили се да слязат от висините на 140-те. От базата данни бях разбрал още, че там играят танцьорки, а след полунощ има стриптийз.