Пласьорите на рапт не са много. Този наркотик просто не е толкова популярен. Усещанията, които осигурява, са малко тежки за възприемане. „Клизмата на съсела“ и клуб „Мръсник“ бяха собственост на различни хора, но точно това бе важното: ако продаваш наркотик в своя клуб, едва ли ще го опаковаш в пликче, надписано с неговото име. По-вероятно е да откраднеш опаковки от конкуренцията и да продаваш в тях, разчитайки полицията да ги намери.
Бях дошъл да видя дали клуб „Мръсник“ говори нещо на Шели. Онова, което бях намерил, едва ли щеше да свърши работа в съда, но представляваше отговор, достатъчно ясен за мен. Не че имаше макар и минимална вероятност това някога да стигне до съд. Две жени бяха умрели след като бяха посещавали един и същи клуб. Компютърът ми бе дал името на неговия собственик и сега в главата ми като в комикс бе пламнала ярка крушка, казваща ми какво да направя.
Първо свалих един чаршаф от мебелите в полумрака зад мен и го метнах връз тялото, после духнах свещта и останах за миг в тъмнината. Бях пиян и гневен, но не и толкова глупав, че да пропусна да забележа един прост факт. Нямаше нужда да търся кого да обвиня за смъртта на Шели. Едно-единствено нещо бе довело до нея — стодоларовата банкнота, оставена ѝ от човек, решил, че прави нещо добро.
Не знаех как да се самонакажа за това, така че трябваше да го направи някой друг.
Глава 7
Какво е да си полицай, така ли? И то не къде да е, а точно в Ню Ричмънд? Отговарям веднага: абсолютна загуба на време.
Не го твърдя, за да бъда остроумен, нито правя героична декларация относно гордостта да вършиш трудна работа при невъзможни обстоятелства, а най-малко имам намерението да изкажа болезнено прозрение за състоянието на обществото. Това просто е факт. Мога да заявя, че е възможно най-безсмисленото занимание. Това е като да участваш във война, без да имаш доверие в своите, война, в която врагът винаги е по-добре въоръжен, война, по време на която ти се позволява да се прибереш у дома, за да преспиш. Да си полицай вече не означава да опазваш закона, а е като да се сражаваш на ужким — с всички удобства и без да се налага да ходиш надалеч.
А що се отнася до убийствата, нещата изглеждат така.
Според официалната гледна точка етажи 1–50 се населяват от човешки боклук. Черни, бели, жълти — няма никакво значение. Никой не се интересува какво става с тях, може би с изключение на отделите за борба с наркотиците, начело с Агенцията, защото тук кипи най-голямата част от наркоиндустрията. За нещастие, над половината от местните полицаи са с мръсни ръце — те се вълнуват не от това как да разкрият дадено престъпление, а по-скоро как да скрият какво се върши тук. Нещата допълнително се усложняват от факта, че не всички корумпирани полицаи стоят от една и съща страна на закона: смята се, че около една трета от убийствата на етажи 1–50 са дело на хора със значки. Тук няма случаи на разкрити убийства.
Идват етажи 50–100 и нещата леко се променят. Вече можеш да срещнеш хора с прилична работа. Ако някой от тях бъде убит, налага се поне да се престориш, че разследваш кой го е направил. Разбира се, най-вероятно е това никога да не се разбере, защото никой не е видял нищо, никой не знае нищо, никой никога няма да помогне на полицай, ако има как да го избегне, и накрая, защото извършителите са се изпокрили из по-горните етажи, където полицаите просто не стъпват. Е, понякога кметът сбърчва вежди, поглеждайки статистиката, говореща за стотици неразкрити престъпления в този сектор, и тогава следва демонстрация на сила, която се свежда до приписване на част от престъпленията на достатъчен брой невинни нещастници, колкото да се вдигне процентът на разкритите случаи до приемливо ниво — да кажем, десет процента. Така че ако имате късмет да ви убият по време на подобна кампания, имате и шанса да бъдете — технически, ако не наистина — отмъстени. Иначе просто го забравете — повечето от живущите по тези етажи вече даже не се главоболят да викат полицията за дребни правонарушения като убийства, да речем.
Етажи 100–184 са различна история. Убият ли тук някого, от теб се очаква да разкриеш убиеца. В повечето случаи това не става. Но тук вече имаш на разположение полицейската информационна подсистема и въобще тук може да става дума за неща като компютърно подпомогнато издирване на престъпници, идентифициране на отпечатъци и фотоанализ. Понеже повечето престъпления се извършват от приходящи от етажи 1–50, ти, разбира се, никога не можеш да разчиташ да ги заловиш. Даже ако някога случайно научиш тяхната самоличност, те най-вероятно вече са убити по време на друга акция. Малка част от останалите убийства спадат в стандартните категории на ревност, омраза, отмъщение и следователно могат да бъдат разкрити. Останалите са извършени от хора, живеещи от 150-и етаж нагоре, което за теб означава недосегаеми. В мига, в който уликите започнат да сочат над тази втора магическа линия, примерно към нечий откачил син или смахнал се достопочтен патриарх на обществото, делото се маркира с „По-нататъшното разследване е нецелесъобразно“.