Всъщност и моят пропуск беше фалшив, макар очевидно да бе по-добра изработка от другите. Беше ми го направил за 150 долара фалшификатор на 24-ти етаж. Въпросният джентълмен ми бе продал и доста други неща, като например една небезизвестна субстанция, опакована в станиол и лежаща в джоба ми. Бяхме се попазарили с него съвсем сериозно и в резултат сега чувствах пакетчето да ме пари като нажежено. Бях си обещал да го изхвърля при първа възможност. До момента такава не ми се бе открила.
Имаше и друг факт, който не ми се искаше да призная пред себе си: бяха ми останали по-малко от триста долара. Сума, повече от недостатъчна за камион. Недостатъчна да се измъкнеш от Ню Ричмънд по друг начин, освен пешком. Можех да поискам назаем пари от Хауи, но знаех, че няма да го направя. Постепенно възможностите ми за избор се изчерпваха и аз реагирах на това състояние с комбинация от паника и хладнокръвно безразличие.
Огледах спътниците си, докато чакахме асансьора за по-горните етажи. Имаше един-двама в работни комбинезони — изглеждаха напълно невъзмутими. Техници. Възрастна двойка в скъпи неофициални дрехи и с маркировка на ръкавите, индикираща цена, по-висока от средногодишен доход. Мъжът бе облечен в безукорно чист светлолилав костюм и въртеше надменно глава като неестествено оцветен щраус. Благоверната му не правеше опит да скрие неодобрението си, разглеждайки пренебрежително мен и последния в опашката — млада жена с късо подстригана коса и внимателно подбрани дрехи в стил „гръндж“. Вратите на асансьора се отвориха и ние влязохме в просторната кабина. После потеглихме нагоре и едното око на жената проблесна. Това беше достатъчно, за да потвърди подозрението ми, че е проститутка. Това бе ново изобретение: прекарваш кредитна карта пред дясното им око, имплант в него прочита кода и мигновено дебитира сметката им. Момичето след това е твое, докато не изтече времето, за което си платил. Това я спасява от необходимостта да разнася пари в наличност, а твоят разход се вписва дискретно в периодичната справка от банката ти като „покупка на градинарски сечива“.
Докато се качвахме, всеки прекара времето по свой начин: момичето съсредоточено си слагаше червило, аз безгрижно си тананиках със затворени уста, а останалите се правеха на египетски мумии. Бяха добри в ролята си, по-добри от момичето с червилото. Всъщност, кой знае, може би тя искаше да изглежда като пропаднала курва. Техниците слязоха на 124-ти, момичето на 160-и. Когато аз слязох на 185-и, старците все още бяха вътре и чакаха стоически. Кой знае къде живееха. А може би бяха г-н и г-жа Бог.
Излязох от кабината и се озовах на чакълен път. Две момчета в бежови униформи незабавно се приближиха към мен. Правеха го боязливо, очевидно за да не ме засегнат по някакъв начин, докато не се уверяха, че си заслужава да ме засягат, но аз знаех, че ще има някой, който да ме провери. Слава богу, не приличах на човек от 185-и. Реших, че не си струва да си губим времето взаимно, така че търпеливо ги зачаках да дойдат и задишах чистия въздух. Под стотния спокойно можеш да виждаш лениво движещия се покрай лицето ти смог, плътно наситен с рециклиран цигарен дим и изпуснатото съдържание на белите дробове на хората около теб. Но тези от горните етажи се наслаждават на чист въздух целодневно, дори богатите бандити, преструващи се на истински хора. Миришеше толкова свежо, че се наложи да запаля цигара.
Тук експресният асансьор излиза в центъра на етажа и във всички посоки плъзва мрежа от широки, настлани с фин чакъл булеварди, добре осветени с улични лампи. Тези пътища минават покрай морави, покрити с тучна трева от специално създаден за богатите сорт, а самите морави плавно се издигат до необятни къщи в галещи окото пастелни цветове. Повечето от тях са на по три етажа и само няколко на два, в зависимост от височината на изкуствените възвишения, на чиито била са построени. В четирите ъгъла на етажа се намират малките анклави на обслужващата сфера — семейно притежавани магазини за деликатеси, ресторанти и няколко шикозни бара — но с изключение на това, етажът е зает с домове. Точно на четири жилищни етажа над главите е таванът, който по същество представлява телевизионен екран с площ пет на пет мили. През деня на него се виждат бели облачета върху синьо или черни облаци върху сиво небе, макар че както лесно може да се досети човек, обикновено е първото. И наистина, какъв е смисълът от притежаването на пари, ако не можеш да имаш лято всеки ден от живота си? Днес небето бе с цвета на ясна лятна нощ, макар тук-там да се виждаха тъмните петна на оскъдни облачета, нахвърляни колкото да се подчертае безоблачността на останалата част. Климатичните инсталации работеха на пълна мощност и ми бе дори възтопло.