— Добър вечер, сър. Кого сте дошли да посетите днес?
Забих поглед в бодигарда, застанал пред мен. Беше млад и вероятно живееше на ръба на постоянния стрес. Повечето слизащи от асансьора тук изглеждат като хора, на които не бива да им се разрешава да се разхождат където и да било. Така и трябваше да бъде. Защото това бяха престъпници. Но посмей да сбъркаш само веднъж и те очаква съдбата на уличен регулировчик в място, където няма пътен трафик.
— Господин Виналди — отговорих аз.
— А той очаква ли ви?
— Да — излъгах аз и младежът ми кимна дружелюбно. Охраната на асансьора на 185-и етаж е своеобразно облагане с данък от страна на полицията, начин да се изстискат още малко пари от системата. Така че тези момчета нямаха никакво желание да се замесват в неприятности.
— Чудесно. Колегата ми набързо ще ви обискира, след което ще бъдем щастливи да ви пуснем.
Вдигнах ръце и търпеливо изчаках другият да ме отупа отзад. Той естествено намери пистолета ми, но намери и петдесетте долара, залепени около дулото.
— Това е, сър — каза той и ми кимна да вървя.
Тръгнах по Източния път, леко изпотен заради високата влажност. Много от хората, които живеят на 185-и са започнали кариерите си в ЕлЕй, Маями или Ню Орлиънс, а останалите предпочитат да се преструват, че и с тях е така. Безукорно чистите стени на техните палати грееха под мекото улично осветление. Всяка къща беше заградена от висока стена модел „гледай си работата“ с метални первази, осеяни с телевизионните камери на охранителни системи. Повечето тук се конкурираха в бизнеса си из долните етажи, но въпреки това цареше неспокойно примирие — типичният тъп респект на богатите към семействата на конкуренцията. От време на време всичко това се забравяше и тогава хвърчеше перушина. След пушилката се откриваше, че половината са се преселили в отвъдното и местата им се заемаха от драпащите за по-добър живот мошеници от долните етажи. Подминах безгрижно захвърлени край пътя детски триколесни велосипеди, но внимателно подритване с крак ми разкри истината, която всъщност ми беше известна. Те бяха заварени за пътя. Показна история, за създаване на съответната атмосфера. Никой не би оставил детето си да кара колело по пътя из квартала.
Всичко беше добре осветено, но изглеждаше непривично и аз имах натрапчивото чувство, че някой ме следи. Надявах се да е така. В един момент ми се стори, че забелязвам някой в далечината зад мен, но когато се вгледах, не видях никого. Може би беше някой от местните бандити, излязъл да си разходи прическата.
След около миля стигнах до портата за имението на Виналди. Пред нея стояха двама тежка категория. Бяха стандартно изпълнение: котешки пъргави, мургави, разкрасени със слънчеви очила и с блестящи черни прически. И двамата изглеждаха по-ниски от мен, но за сметка на това имаха картечни пистолети. Мафията така и не бе направила прехода към лазерното оръжие — предполагам, че тази идея е влизала в конфликт с представата им за традиция. Тези хора обичат да чуват истински пукот и държат да виждат истински разкъсвана плът. Споделям мнението им по този важен въпрос. Собственият ми пистолет е възможно най-простият: направен е от метал и изстрелва куршуми. Всъщност оръжията така и не се бяха променили с темпото на епохата, противно на нечии очаквания. Да, бе имало наистина един период, когато по улиците можеше да се видят лазерни пистолети. С тях имаше един дребен проблем: в разгара на престрелката беше много лесно да се увлечеш и да станеш жертва на отразен лъч, като саморъчно отрежеш собствената си глава. Освен това бяха малко безлични. Когато влизаш с твърда крачка в тежка ситуация, иска ти се все пак да заредиш патрон в пушката помпа. Имаш нужда от това. То ти вдъхва допълнителна мъжественост. Кара сфинктера на противника ти тревожно да запулсира. А какво ти предлага лазерното оръжие? Пръстът ти стои неуверено над невзрачно бутонче, да не говорим за унизително жалкия звук, който ти предстои да чуеш. Това „сссст“ или „ззззт“ звучи съвсем неубедително. Ти жадуваш за „Бууум!“ или „Бам!“. Повярвайте ми, знам какво говоря.