Производителите се бяха опитали да заобиколят този психологически проблем чрез монтирането на малки говорители в лазерното оръжие, които възпроизвеждаха желания гръм в момента на изстрела, но за мен специално той никога не бе успял да прозвучи достатъчно внушително. А хрумването да се експериментира с откъс от Шопеновия „Траурен марш“ не заслужава и коментар.
Следващата фаза в развитието бяха оръжията с морални задръжки. В началото се бяха появили на пазара на оръжията за самозащита. Същността бе в използването на вградена база данни за правните прецеденти, която при конфликтни ситуации се задействаше и определяше дали не е в твой интерес да блокира спусъка, ако преценеше по заложените в нея критерии, че отсъстват достатъчно основания в полза на тезата за „убийство при самоотбрана“ в съда. Повечето от тези интелигентни оръжия имаха и други режими на работа, като „Оправдано убийство“, „Непредумишлено убийство“, „Убийство при смекчаващи вината обстоятелства“ и накрая „Предумишлено убийство“. Бях превключил още от началото на „Предумишлено убийство“. Така постъпиха и всички останали. Това обезсмисли цялата идея. Накрая хвърлих пистолета си.
Много са в наши дни натъпканите с интелект предмети и машини… и през повечето време този режим на работа бива съзнателно изключен. Така живеем, заобиколени от неизползван интелект, и този път — за разлика от миналото — не става дума за нашия. На всеки фризер, който ти казва кое е прясно и кое не е, има петдесет други, на които им е заповядано да си „затварят тъпата уста“. Същата работа като да продаваш на хората „американската мечта“ и да им обясняваш със съжаление, че не могат да си я позволят. Така създаваме неща, които са умни, и после им казваме да бъдат тъпи, защото внезапно сме осъзнали, че нямаме нужда от остроумен тостер или от кола, настояваща да те откара по най-краткия маршрут, когато ти имаш цял следобед за убиване и изобщо не знаеш какво ще правиш след като пристигнеш там, закъдето си тръгнал. Лоша работа. Все едно да имаш по-голяма сестра и тя непрекъснато да е край теб. Затова машините ни си кротуват и мърморят мрачно на самите себе си като умни деца, попаднали в клас за олигофрени. Някой ден сигурно ще се надигнат и едва ли ще ни послушат, когато им наредим да мируват.
— Пистолетът — каза първият от двамата и направи жест с повдигане на брадичка. Реших, че ще трябва да поговоря с приятеля от охраната пред асансьора, и му го подадох. — Сега, какво искаш?
— Искам да говоря с Виналди.
— И кой си ти?
— Джек Рендал. — Никакво трепване от страна на близнаците не издаде, че името ми им говори нещо. Сигурно бях действал, преди да се захванат с този бизнес, а и тогава едва ли бяха чули нещо повече, освен бегло споменаване за мен по телевизията. Вторият се обърна, за да не го гледам, и тихо каза нещо в микрофона на яката си. Партньорът му продължи безстрастно да ме наблюдава, бавно преживяйки дъвка или пастила с кока. Онзи с микрофона трябваше да повтори името ми. Мина доста време, преди да се получи отговор. Бях доволен, че нямам пистолет, защото в противен случай неприятностите щяха да започнат още сега. Чувствах се като самотен глупак в страната на индианците. Помнех колко дълго — наистина много дълго — време успявах да заспя само след като изтощях съзнанието си с фантазирането на различни начини за убиване на Джони Виналди. Толкова много си бях представял изливащата му се кръв, изсипаните му вътрешности и разкъсаното му лице, че това се бе превърнало в нещо като сексуален стимулатор за мен. В един момент всичко бе избледняло, или поне така бях мислил досега. Защото сега стоях тук и сам не знаех как щях да постъпя след малко, но ставах все по-уверен, че колкото по-дълго ме карат да чакам, толкова по-неразумно нещо ще направя.
Накрая онзи с микрофона кимна на колегата си и порталът зад тях се отвори бавно и автоматично. Двамата едновременно ми направиха знак да вляза с рязко движение на картечните си пистолети. Реших, че са репетирали този момент пред огледало.
Къщата на Виналди бе боядисана в убит нюанс на пастелното жълто — цвят, който според него би следвало да демонстрира добър вкус. В действителност на мен ми приличаше на банан със странна форма, останал твърде дълго под слънцето. Пътят минаваше покрай огромно крило и извеждаше отзад до окъпан в топла светлина басейн. Над водната повърхност отекваше приглушеният смях на угодливи клакьори и на кокаинови курви. Стройни и със здрав слънчев тен, те седяха в шезлонги край басейна — всички състезаващи се за вниманието на Виналди, без някой от тях да подозира, че Виналди вярва само на себе си, на парите и на смъртта.