Пробих си как да е път с рамо към бара, подпиран от двете страни от умни млади създания. Опашката на бара не беше много дълга, може би защото почти всички тук се бяха нагълтали с някой от „наркотиците на щастието“. Вече умиращите пипалца на рапта, който аз бях взел, все още докосваха периодично различни ъгълчета на мозъка ми и по тази причина не се чувствах особено добре сред блестящи очи и сластни въздишки. Мрачно осъзнавах, че имам нужда от още рапт, но не бива да си го позволявам. С всички сили се опитвах да забравя за момент за резервните. Знаех, че трябва да ги намеря съвсем скоро. Нищо не се бе променило, включително фактът, че нямах представа откъде да започна. Честно казано, не се чувствах в най-добрата си форма, но по-лошото бе, че нямах никакви надежди някога да се почувствам по-добре.
Горилата зад бара ме изгледа безстрастно, изчаквайки ме да проговоря пръв.
— Джони дойде ли? — попитах аз, стараейки се да изглеждам корав пич.
— Кой иска да знае? — попита мъжът. Той се стараеше повече и от мен да изглежда мъжага, но успяваше само да заприлича на лайно в жилетка.
— Очевидно аз, нещастник — отговорих му, без да се впечатлявам. — Щях ли да те питам иначе? Та дойде ли вече, или още не е?
Огромни лапи се вкопчиха в ръцете ми. От двете ми страни стояха биячи на Виналди, а два остри предмета, забити в гърба ми, подсказваха, че са въоръжени. Барманът доволно се ухили.
— Ами че той те чака — съобщи ми ненужно копелето.
Двама типове ме прекараха през тълпата към стъклената стена на отсрещната страна на клуба. Стъклото беше хромирано, за да отразява само телесни цветове, така че в него играеше плетеница от безтелесни ръце и глави. Когато приближихме, в единия край се отвори врата, разкривайки, че става дума за еднопосочно огледало. Блъснаха ме най-безцеремонно в тъмния отвор и пространството зад него.
Качихме се по късо стълбище и се озовахме в голяма стая, разположена по протежение на огледалната стена. Дивани, лавици за книги, професионална аудио-визуална система, зелени и червени светлинки на течнокристални индикатори, блещукащи в полумрака, от който изплува Джаз Гарсия, сграбчи ме за гърлото и ме дръпна напред.
— Внимателно — чу се глас. — Искам да чуя обясненията му, преди да ти позволя да префасонираш характерните черти на тялото му. Повярвай, няма да чакаш дълго.
Гарсия ми стовари един юмрук в лицето, вероятно за да осигури сътрудничеството ми и за да ми даде да разбера как точно стоят нещата. После слабо разхлаби хватката на другата си ръка, ловко ме завъртя и докато се наканя да оценя техниката му, се озовах седнал в дълбоко кресло, поставено да гледа към стената.
Знаех какво ще се случи. Може би Ниърли щеше да се грижи за Суедж. Виждах през полупрозрачното огледало как младежите от другата страна танцуват с такова настървение, сякаш се борят за живота си. „Забавлявайте се — помислих си. — Крещете тези текстове. Така дори няма да чуете изстрела, когато се разнесе.“
Някой бръкна в джобовете на палтото ми, извади пистолета и внимателно го сложи на една маса. След това прекара някакъв детектор около мен. Не се чу алармиращ сигнал, така че човекът кротко се отдръпна и пак се скри от погледа ми. Изчезналият някъде Гарсия се появи и застана зад гърба ми. Всичко беше готово. Чух да се притегля стол и го видях да спира с гръб към мен.
Виналди го яхна и скръсти ръце върху облегалката. Не бях сигурен, но според мен хора като него минават през своеобразен режисьорски курс в началото на кариерата си, за да са сигурни, че ще постигнат желания ефект в ситуации като тази. Реших да запомня и да разпитам Дат в малко вероятния случай, че отново ми се удаде да го видя.
Мина доста време, без той да каже нещо, така че се наложи да направя първата крачка.
— Искал си да ме видиш — отбелязах аз, стараейки се да вложа в гласа си нотка на приятелски интерес.
Джони отново не каза нищо или по-точно продължи да не казва нищо. Между нас се настани пауза, достатъчно дълга, та невинната ми бележка да бъде напълно забравена. Накрая и аз не бях сигурен дали съм я направил. Да, този човек явно държеше шоуто да бъде негово и ничие друго. Примирих се: реших да чакам и да го оставя да прави каквото пожелае.