— Току-що убих един, който предполагам е работил заедно с мъжа със светлинките — казах аз. — В един бар на 67-и.
Виналди ме погледна и дори спря да се разхожда неспокойно.
— Впечатлен съм — призна той с подкупваща искреност. — Ние бяхме заедно много дълго време. И мисля, че онези момчета още са там.
— Джони, защо си тук и какво ми говориш? — Продължавах да държа пистолета в ръка и никак не бях сигурен дали няма да го използвам срещу него.
— Познавам онзи, който дойде в клуба ми — каза той и на свой ред запали цигара. Шумът от кухнята идваше сякаш от дълбините на безкрая. — Точно затова знам със сигурност, че не ти си ми изпратил кашона, нито си в основата на неприятностите, които имам напоследък.
— И ще го споделиш ли с мен?
— Жек Ихандим — каза той и внезапно ми се стори остарял. — Знам го от войната.
— Войната? Ти?
— Не помниш ли? „Учението“. И аз съм бил Светлоок.
— Глупости! — изкрещях аз, без да вярвам на нито една негова дума, но той само поклати глава.
— Махнах ги като се върнах. Струваше ми много скъпо и никому не бих пожелал онова, което изживях.
Опитвах се да анализирам нещата, да видя по какъв на чин тази информация променя ситуацията. Трябваше да си призная, че в известен смисъл обясняваше някои събития. Необичайната дистанцираност на Виналди и увереният му стил на живот бяха в пълно съзвучие с това, което ми бе казал. Освен това, той също вземаше рапт, който, както вече съм споменавал, не олицетворява всеобщата представа за приятен начин на прекарване на времето. И някои други нещица също си идваха на мястото.
— Кой е най-високият връх на света? — попитах го.
— Еверест — отговори ми той след кратко намръщване и аз най-сетне приех за истина всичко, което ставаше.
— Преди малко видях птиците. — Гледах го внимателно. Очите му леко се разтвориха. За миг престана да изглежда като най-преуспелия гангстер в Ню Ричмънд, а по-скоро като изплашеното момченце, какъвто е бил в детските си години. Сега вече ми беше много по-трудно да го мразя. Познавах това изражение прекрасно — бях го виждал на собственото си лице преди много години. Освен това вече ми беше невъзможно да се усъмня, че е бил в Междината. Птиците са като малки джобове блатен газ — ярки светлинки, показващи, че нещо невидимо се събира. Виналди нямаше как да разбере това, без да е бил там.
— Боже господи! — прошепна той.
— Да, горе-долу така стоят нещата. Виждал съм и гората. За момент ми се стори, че съм се пренесъл там. През цялото време по новините съобщават за някакъв, който открил връх, по-висок от Еверест. Фай — мисля даже, че не съществува. Между другото, чувал ли си за скачането от стени?
— Да, преди ден-два. Хората скачат… — Виналди неочаквано спря и пак се намръщи. — Почакай малко. Хората не могат да скачат през прозорците си с някакъв прът. Това е просто… нелепо.
— Така е, но аз вчера срещнах един, който го прави — отговорих му аз. — Или поне си мисли, че го прави. — За себе си отбелязах, че Голсън живее в непосредствена близост до апартамент, в който или Ихандим, или негов помощник бяха убили жена.
— Това е Междината, нали? — каза Виналди. — Шибаната Междина. Какво друго? Тя кара хората да си мислят неща, които не са истина.
Казах му, че това сега е истината. Това е утечка — неща, които би трябвало да останат в подсъзнанието, се просмукват в зоната на съзнателното. Сънищата на планетата, проникващи през стената като халюцинации на границата на съня.
— Рендал. — Виналди ме погледна и поклати глава. — Ти просто вземаш прекалено много наркотици.
— По-лошо е от това. — Спомних си малкото животно, което бях видял-недовидял пред апартамента на Шели Латоя. — Тя променя нещата и ги прави реални. — Досетих се за още един факт: Сините светлинки имаше достъп до наркотици. С очите си го бях видял да ги разпределя. Може би Шели Латоя не беше умряла от свръхдоза.
— Защо се случва това? Какво става?
— Ти ми кажи. И започни с Жек Ихандим.
Виналди отмести поглед, но преди да отговори, отиде до декоративния панел, на който бе изобразен пейзаж с планини в далечината, снети с камера някъде високо откъм северната фасада на града. Погледът му беше точно като онзи, който бях зърнал за момент преди малко: спокойно зареян някъде в далечината. „Десеткилометровия поглед“, както му казвахме навремето. Още преди да проговори знаех, че предстои да чуя нещо, за което бе говорил много рядко. А може би и никога.