Хауи се появи с ролка скоч лента и аз обърнах тялото по очи. Бързо и без да жаля материала омотах ръцете и краката му. Бойната му униформа ми се стори по-мръсна и от снощи, а по подметките на ботушите му имаше полепнали листа. Докато работех, погледнах тила му и видях там ужасна изходна рана. Кръв и плът се бяха смесили с косата и бяха засъхнали в лепкава маса. Все пак дупката не изглеждаше толкова голяма, колкото мислех, че би трябвало да бъде, и повече от очевидно не му бе причинявала никакви неудобства. Кой знае, може би щастливо отражение на куршума от вътрешната стена на черепната кутия — ако такова нещо изобщо бе възможно. Даа, такива работи… А странната текстура на кожата му сигурно се дължеше на злоупотребата с големи количества крем против бръчки, нали така?
Убеден, че съм го обездвижил надеждно, го обърнах по гръб, изправих се и отпих голяма глътка от бутилката „Джек Даниелс“, с която Хауи си правеше инхалации. Ръцете ми се тресяха. Близостта до смъртта винаги има това въздействие върху мен. Ако мога да ви посъветвам, избягвайте това състояние.
— Как се казва? — попитах Виналди и му подадох бутилката. Той я погледна критично, прецени, че още няма осем сутринта, и напълни устата си със съдържанието ѝ. — И него ли сте оставили там?
Виналди неохотно кимна.
— Казва се Жуаджи — каза той и ми върна бутилката. — Налей малко от това и в неговото гърло.
Възползвах се от идеята. Жуаджи се закашля, задави се и се върна в света на светлината. Събра очи към кръвта, шуртяща от сплескания му нос. Поколебах се дали да не му избърша очите, после му теглих една майна наум и вместо това се наведох към него и заговорих с безкрайно отчетлива артикулация. Отново deja vu: както снощи, а защо не и при срещата с убиеца пред апартамента на Мал.
Но този път не трябваше да се издънвам.
— Имаш на разположение пет минути — казах му аз. — Това е максимумът, който мога да си позволя да те чакам. След това Хауи ще те пусне в шахтата на асансьора, за да видим колко високо ще отскочиш от дъното. Ясно ли е?
Гласът му беше дрезгав, поне така ми се стори след неуспешния му опит да ми отговори. Но разбрах, че ме е чул. Още по-ясно ми стана от начина, по който изплю окървавения си избит зъб в лицето ми.
— Чудесно — зарадвах се аз. — Имам четири въпроса. Отговори ми на тях и ще имаме някаква база за преговори. Спестиш ли си някой отговор — край на сделката и ще съжалиш защо не се чувстваш така прекрасно както в момента! Окей? Първо: къде е отвел Ихандим Суедж и другата жена? Второ: къде са останалите резервни? Трето: кой стои зад цялата тази дивотия? Четвърто: какъв му е шибаният проблем? Можеш да ми отговаряш в произволен ред, но побързай, защото лично аз нямам време, а май и твоето изтича.
Жуаджи ми се усмихна и аз вдигнах пистолета си. Жестът ми го развесели още повече и аз почувствах зад фалшивата ми фасада от спокойствие да се надига вълната на паника.
— Птиците са тук — неочаквано каза той. — Сигурно си ги видял.
Студена тръпка, но мисля, че я прикрих.
— И какво? Всъщност как така проникнаха тук?
— Ихандим има план и никой, ама никой, не знае какъв е той. Листата ще бъдат с него, човече. Той не мигна цяла нощ, разговаряше с момчетата. Нещата отиват към приключване.
— Установил съм — намеси се зад гърба ми Виналди с дълбокомислена забележка, — че откъсването с куршум на части от тялото на човек води към намаляване на неяснотата в отговорите му.
— Джони, благодаря ти за ценния съвет, но…
— Препоръчвам ти го напълно сериозно, а и Джаз — нека Бог му помогне да се измъкне от болницата като нормално функциониращо човешко същество — би потвърдил думите ми до последната буква в тях.
— Мислиш, че това ще изплаши някой, прекарал в Междината цялото това време? — поинтересувах се аз и дори се обърнах за по-убедително към него, но всъщност говорех заради Жуаджи. — Човек, изживял половината си живот в провинцията? На мен ми харесва как говориш, но не мисля, че това би впечатлило нашия човек.