Преди да излезе, Хауи ми подаде лист от телефакс, на който се четеше името на Никлас Голсън.
— Каза, че ставало дума за нещо, което може би ще искаш да знаеш — обясни Хауи и сви рамене.
— Благодаря. Ти ще се оправиш ли?
— Да — успокои ме той. — Особено когато измислиш някакъв план. Не очаквам да действаш според него, но ще е хубаво да знам, че го има.
— Чудесно. Хрумне ли ми нещо, ти ще си първият, на който ще кажа.
Опитах се да използвам фалшивия си пропуск, за да се кача на 104-ти, въпреки че Виналди ми предложи да ме прекара като свой гост. Дежурният от охраната се оказа по-внимателен от обичайно, така че искам или не, оставих се в ръцете на Виналди. Лошото на гордостта е, че когато се наложи да забравиш за нея, изглеждаш по-голям глупак, отколкото ако си се държал по-смирено. Аз обаче бях на етап, на който не ми пукаше. Вече бяхме минали през 66-и и треперех от гняв и страх. Апартаментът на Ниърли бе заключен и никой не бе реагирал на ударите ми по вратата. Ключалката бе дала на късо и тихо тананикаше много стара песничка за дъгата. Виналди използва ключа, с който се бе сдобил по незаконен начин от предприемача, извършил ремонта на този етаж, но когато накрая все пак нахълтахме в жилището, го намерихме празно. Имаше известни следи от борба — съборени мебели, счупена чаша за кафе — но нищо, подсказващо за нечий фатален край. Успокоително, но само донякъде. Досега поне доникъде не бях стигнал в желанието си да открия Ихандим и да намеря отвлечените резервни. Хрумна ми, че сигурно са дошли повече хора, защото не си представях как Ихандим сам би могъл да се справи едновременно и с Ниърли, и със Суедж, още повече че Ниърли без съмнение беше крещяла като прасе на заколение. Ако беше така, то Жуаджи не бе единственият помощник на Ихандим.
Съгледвачите на Виналди не се бяха обаждали. Не ме изненадваше. Ихандим вече държеше в ръцете си всичко, което бе искал да има, така че сигурно щяхме да го видим пак две-три секунди преди да ни убие. От друга страна, не бе изключено и да съм му станал безинтересен — нали разполагаше със Суедж. Не знам, той може и да нямаше намерение да се занимава с мен, но аз не бях свършил с него. Стоях в апартамента на Ниърли и се чудех какво да предприема по-нататък, когато погледът ми падна върху събраните на куп в ъгъла пазарни торби на Суедж… о, как щях да се позанимавам с него!
Разбира се, след като го намерех.
— Защо си губим времето с този нещастник? — раздразнено попита Виналди, докато ме следваше на път за апартамента на Голсън. Не му отговорих и просто стоварих юмрука си върху вратата на жилището със сила, достатъчна да събуди разложен покойник. Беше едва девет сутринта, а Голсън не ми се бе сторил ранобудник.
След няколко минути вратата все пак се открехна и на прага се показа съненият Голсън, облечен в халат. Прескочих по стар навик формалностите, бутнах вратата и влязох вътре. Виналди беше като залепен за гърба ми.
— Хей, пич, какъв е проблемът? — изцвърча Голсън, докато ситнеше зад нас. Озовахме се в спалнята и естествено леглото не беше празно — в него се гушеше червенокоса девойка средна категория с големи кафяви очи.
— Здрасти, Джони — пропя тя. Държеше се като на пробни снимки.
— Вие да не се познавате? — обърнах се аз към него.
Джони сви рамене.
— Ами да — продължи с все същия тъничък гласец девойчето, подпъхвайки чаршафите около тялото си, като продължаваше да се кипри заради Джони. — Аз редовно ходя в клуб „Мръсник“.
— Обличай се и се изпарявай — казах ѝ аз. — Не вярвам да си толкова проста да ти се иска да бъдеш момиче на Джони точно сега. Те горките напоследък май страдат от скъсена продължителност на живота. — Виналди гневно ме погледна, така че се наложи да му изкрещя: — Да не вземеш сега да ме убеждаваш, че няма да намеря имената на Луела Ричардсън и Лаверн Латоя някъде из тефтерите ти? Защо, дявол да те вземе, мислиш, че Ихандим броди насам-натам и ги убива една след друга?
Момичето изскочи от леглото и се озова в банята още преди Виналди да отвори уста да ми отговори. Остана да ни прави компания само Голсън.
— Е, какво имаш за мен? — безцеремонно го подканих аз. — И побързай, защото нямам никакво време.
— Ами… не е много — призна той. — Нали ми поръча да ти се обадя, ако се случи нещо по-така… Ето го. — И той ми подаде малко картонче. Взех го и го огледах. Къс светлобежова пластмаса със златен кант и размера на кредитна карта. Не виждах в това нищо странно, дори не беше интересно.