— Бил е Ихандим. Видях го с двамата преди няколко дни.
Виналди не пропусна да се възползва от открилата му се възможност:
— Той в момента държи малката и Ниърли.
— Знам — отговорих аз. — Не ми казваш нищо ново.
— Окей, тогава трябва да се поразбързаш. Пуснахме Жуаджи след като Дат му монтира трейсър. Той току-що напусна Ню Ричмънд и докато ние с теб си бъбрим, е на път един бог знае закъде. Според мен се прибира у дома. — Виналди ми подаде ръка, за да ми помогне да стана. Не я поех.
— Не отивам — заявих аз.
Гласът му остана спокоен:
— Ще тръгнеш, Рендал, и много добре го знаеш. Долу има камион и вече ми е ясно, че ще се наложи аз да го карам, което ще ми е за пръв път от около десет години, така че ставай веднага и да тръгваме след него.
— Не те разбирам — отговорих аз, докато се мъчех да стана. Не че имах намерение да вървя някъде. Исках да му се опъна на едно ниво с него — очи в очи. Стените заплашително се наклониха, но вече ми бе по-лесно да стоя, отколкото да падна. — Защо не се върнеш в своята уютна крепост на 185-и и не накараш хората си да се погрижат за тая работа? Нали затова им плащаш в крайна сметка. Не помниш ли, че аз, не някой друг, а аз, исках да те унищожа? Защо само се въртиш около мен и ми досаждаш?
— Изкупление, Рендал. Чувал ли си тази дума?
— Разбира се, че съм я чувал, но какво общо има тя с теб? Ти сам каза, че те са останали в Междината заради собствената си глупост. Дори да не е било така, нали всеки там е правил лоши неща и вече е доста късно да се поправи каквото и да било? Ако искаш да компенсираш някакви злини, защо не се сетиш за наркотиците, които продаваш и които дават възможност на такива като Шели Латоя да умрат след свръхдоза? Или някак да възмездиш роднините на всички, които си пречукал… и просто да ме оставиш на мира?
Бях започнал спокойно, но завърших тирадата си крещейки. Виналди направи малка пауза и ми отговори късо, решително и с нотка на окончателност.
— Хайде, Джек. Губим време.
Отметнах некоординирано глава, за да го погледна в очите. Не знам, може би благодарение на номера с използването на малкото ми име — беше го направил толкова естествено и непланирано, — но видях пред себе си не Джони Виналди, мафиотски главатар и жесток бандит, установил безпрекословна власт над половината подземен свят в Ню Ричмънд, а човек, опитващ се да събере кураж за нещо, което никак не иска да прави. Нещо, от което се страхува, може би дори повече, отколкото се страхувах аз. Човек, който по свои, неясни за другите съображения ми дава шанс да направя нещо, достойно за времето и търпението на хората около мен.
Затворих очи, концентрирах се за момент и получих отговора, който търсех: тръпката на неотвратимост, като онази, която може би всички изпитваме в момента, когато решим да кажем някому, който ни обича, че повече не искаме да сме с него. Ужас и облекчение, облекчение и ужас сплетени така плътно, че ни изглеждат едно и също.
Наведох се нестабилно, събрах си наркотиците и пак се изправих.
— Искам едно нещо да е ясно — казах аз. — Ако мислиш по някакъв начин да изкупваш вината си пред Ихандим, вземаш с теб не когото трябва. В мига, в който намеря човека, отвлякъл Ниърли и Суедж, просто ще му откъсна шибаната глава.
— Е, това вече е друго — одобрително ме потупа по гърба Виналди. — Логиката, която знаем и обичаме.
— Върви на майната си — промърморих аз. — Къде е шибаният камион?
Към четири следобед карахме с максималната възможна скорост през Ковингтън Фордж, пробивайки си път през снежинки с големината на кученца. Беше тъмно, отоплението в камиона не работеше и ѝ двамата бяхме премръзнали. Купената от бензиностанцията в Уейнсбъро бутилка „Джек Даниелс“ правеше всичко по силите си, за да се противопостави на лошото време, но без особен успех. Виналди още ми се сърдеше, защото бе поискал капучино със счукани бадеми. Продавачът и аз се бяхме смели до сълзи за негова сметка. Джони май отдавна бе загубил представа за реалния свят.
Матрикс конзолата на излизане от града явно бе изгоряла отдавна и се бе превърнала в удобна мишена за трениране в стрелба. Ковингтън Фордж пък изобщо го нямаше на картата — бе оставен на миналото и собствения си канибализъм. Виналди маневрираше по пустите улици, а аз си представих Америка като грамадна матрица: големи опасни градове, населени до предел с настръхнали нуждаещи се хора, свързани един с друг чрез паяжина от магистрали или шосета с пътна такса и заградени от заспали крайбрежия, из които неуморно сноват възрастни хора. А в междините — западащи безлични градчета, така и не съумели да преминат в двайсет и втория век, живи и на теория равни с останалите, но всъщност вече пречупени, загубили връзка с живата тъкан, като кожа по лицето на безнадеждно болен. Носът може още да изглежда нормален, погледът в очите още да блести, дори скулите да са на познатите места… но плътта между издадените части се е сгърчила и свила.