— Сигурен ли си, че правим каквото трябва — попита той с нескривано съмнение.
— Джони, в нищо не съм сигурен. Но щом сме тръгнали да преследваме Жуаджи, ще го правим докато можем, а в момента той е пред нас.
Отново тръгнахме. Придържахме се към средата на пътя, за да избегнем клоните, които застрашително стърчаха към нас от двете ни страни. С помощта на локализатора се опитвах да давам такива указания, че да поддържаме приблизително еднаква дистанция между нас и Жуаджи, а това означаваше да караме малко по-бързо, отколкото всеки от нас би желал. Не че по-бързо означаваше бързо изобщо. По-бързо от трийсет мили в час и буксуващите гуми започваха да плъзгат камиона към канавката. По-бавно — и камионът влизаше в сговор с гравитацията и бавно поемаше назад и надолу, въпреки усилията на двигателя. Виналди гледаше да кара на къси светлини, но аз не можех да се отърся от безпокойството, че Жуаджи ще ни забележи.
След десет минути наклонът като че ли вече не беше толкова стръмен. Снегът престана да се сипе в такава плътна пелена и през лениво реещите се снежинки видяхме пред нас опъната като стрела отсечка от пътя. Видяхме още и ниско дърво, пробило пътната настилка в лентата за насрещно движение, странно осветено от фаровете на камиона. Подминахме го и Виналди рискува да се обърне към мен.
— Колко необикновено.
— И сам виждам — отговорих му аз и в този момент зърнах нещо от моята страна и се наведох напред, за да го разгледам по-добре. Стар заслон, явно неизползван от десетилетия. Пред него — нещо, което изглеждаше като… останки от бензинови помпи. Виналди също гледаше, без да казва нищо, а аз се захванах с фината настройка на картата, наложена върху локализатора, за да разбера къде точно се намираме. Устройството все така упорито отказваше да признае съществуването на нашия път, макар данните, с които разполагаше, да датираха още от деветдесетте години на двайсети век.
— Според картата такъв път никога не е имало.
— Мислех си, че съм оставил тези неща зад гърба си каза Виналди. — Мислех, че това е забравено.
— И аз.
Неочаквано Виналди извъртя глава наляво и погледът му тревожно пробяга по дърветата откъм неговата страна.
— Какво има? — бързо попитах аз.
— Стори ми се, че видях нещо — каза той с внезапно пресипнал глас.
— Какво си видял?
— Жена… Или нещо друго. Нещо бяло, бягащо през дърветата успоредно на нас.
— По пътя?!
— Не, на около трийсет стъпки навътре.
„Почна се“ — казах си и се загърнах по-плътно в палтото си. Загледах се в моята страна на шосето. За момент дърветата се поразредиха и разбрах, че минаваме през нещо, което навремето е било зона за пикник. Каквото и да бе, то отдавна бе изоставено и запуснато. За момент ми се привидя, че зървам някаква форма в гъсталака. Нещо подобно на маса за пикник с четири сенки около нея. За миг ми се стори, че виждам четири чифта оранжеви точици да се обръщат и да ни проследяват как минаваме покрай тях, но това, изглежда, беше оптическа измама, дължаща се на факта, че дълго бях държал очите си широко отворени, без да мигам. Със сигурност знаех обаче, че каквото и да бе, то нямаше нищо общо с рапта, който бях взел. Казвам „със сигурност“, понеже се бях пристрастил към рапта точно за да не виждам такива неща.
Виналди обаче ме чу остро да поемам въздух.
— Видя ли нещо?
— Не — отговорих му аз. — Нищо реално. Обикновени сънища.
— Приближаваме, нали?
— Изглежда — потвърдих аз. — Виж на картата. — Светлинката на Жуаджи бе престанала да се движи и се намираше на около половин миля пред нас. Където и да отивахме, бяхме много близо.
Виналди наби спирачки и камионът със скърцане спря. Той отпусна глава върху ръцете си на волана.
— Божия майко, която бдиш над нас — изрече той за пръв път с разтреперан глас. — Едва сега почувствах, че може би си бил прав като се опъваше да дойдем тук. Изведнъж цялото ти безразлично отношение, неудържимото ти желание да си стоиш на спокойствие, да гледаш отстрани и да се надяваш нещата някак сами да се оправят, започна да ми се струва връх на здравия разум и трезвата преценка.