— Даа — проточих аз и поради липса на по-добра идея запалих две цигари. — И ти беше прав. Аз нямах избор. Ако Ниърли и Суедж са там вътре, и аз трябва да вляза. Но не и ти. Ти можеш да ме оставиш тук и да се върнеш.
Виналди остана както си беше за момент. Виждах, че диша тежко, и знаех, че не ми разиграва пантомими. Разбирах, че обмисля предложението ми.
— Сам ти нямаш никакъв шанс — каза накрая той.
— Никой никога няма. Но ето че всички сме пак тук.
Той повдигна глава, погледна ме и бавно започна да се смее.
— Още една тъпотия от този род и ще те изритам на снега, ще се върна, ще си поръчам нещо горещо за ядене и една топла жена за в леглото, ще седна и ще си умра да се смея на мисълта, че си тук и задникът ти замръзва.
Ухилих се и му подадох цигарата.
— Съгласен.
Виналди поклати глава, завъртя ключа на двигателя и поехме отново по пътя, който изглеждаше още по-тъмен и още по-изоставен от преди малко.
И в следващия миг светлинката върху картата на локализатора изгасна.
Глава 13
— Дявол да го вземе! — изруга Виналди. — Какво му стана на това нещо?
Наведох се напред и го ударих с юмрук. Абсолютно безсмислено, понеже представляваше полупроводников прибор без движещи се части. Както и да е, някои инстинкти умират трудно. Естествено нищо не се случи, а две секунди по-късно светлинката отново се появи. После пак изгасна и този път не помогнаха никакви удари.
— Опитай пак — настоя Виналди. — Ах, да го…
— Нищо му няма — бързо казах аз. — Той сигурно вече почти е пристигнал. Ако не го настигнем веднага, зоната ще го изтегли без нас.
Виналди настъпи педала, но се престара. Задните гуми се завъртяха и камионът безпомощно се плъзна по леда. Той успя някак да го върне обратно на пътя, където грайферите захапаха и в крайна сметка се понесохме към един завой в края на правата отсечка, по която бяхме пътували до момента.
— Никога няма да го настигнем — скръцна със зъби Виналди. — Просто не мога да го подкарам достатъчно бързо. Ще излетим от пътя.
— Карай със скоростта, с която можеш — посъветвах го аз и затършувах в джобовете си. Извадих нов пълнител, заредих го в пистолета и приготвих две станиолови пакетчета. — Ако го загубим, спокойно можем да напуснем пътя. И ти, и аз. Това ще бъде краят. При това не само на нашия живот.
— Какви ги говориш?
— Ако не спрем Ихандим да снове навън-навътре, това ще се разпростре и при нас. Всичко ще се промени и бъди сигурен, че няма да е към по-добро.
— Може би си заслужава да открием нов бизнес — поздравителни картички. Сещаш ли се: „Честита венчавка — бъдете сигурни, че няма да е задълго“ или „Със съжаление научихме за вашата смърт“.
Виналди предпазливо увеличи скоростта. Приближавахме се към завоя, като се стараехме да не напускаме коловоза, оставен от Жуаджи. Покрай нас се стрелкаха дървета, черни клони дращеха по страничните стъкла. Много по-късно, отколкото аз бих го направил на негово място, той натисна спирачки, колелата блокираха и ние застрашително се понесохме към някаква канара. Затворих очи, трескаво прерових съзнанието си за достойна последна мисъл, но когато ги отворих, видях, че по непостижим за мен начин той бе успял да овладее камиона и дори бе съумял да завие, възползвайки се майсторски от плъзгането.
— Добре го направи — признах аз. — Но не го повтаряй. — После замълчах, защото Виналди пак стъпи на спирачките и изгаси фаровете.
Намирахме се на кръгла поляна. На шейсетина крачки пред нас се виждаха габаритите на камиона на Жуаджи. Стоеше си напълно неподвижно.
Бяхме дошли, където и да бе това.
— И сега? — поинтересува се Виналди.
— Бавно напред — прошепнах аз. — И колкото можеш по-тихо.
Изминахме около двайсет крачки. Камионът почти се скри зад издатина в скалата. Направих му знак да спре. Оттук се виждаха две неща. Първото бе, че макар двигателят още да работеше, Жуаджи не беше вътре. А второто — отляво на пътя имаше постройка. Беше от стар, очукан бетон и изглеждаше изоставена. Никакви светлини не светеха в прозорците, повечето от които бяха избити. Формата на стените изглеждаше мъчително позната, но ми трябваше известно време, за да се сетя.
— Това е Ферма — озадачено казах аз. — Изоставена ферма на „СейфтиНет“. — В момента, в който се бях сетил, сцената с щракване се бе наместила в главата ми и аз се обърнах в седалката, за да я огледам както трябва.