Мястото, където бяхме спрели, някога сигурно се бе намирало зад електрическа ограда. Главното здание опираше в основата на хълма, където несъмнено започваха тунелите. Надявах се да са празни. Естествено, как иначе — едва ли някой би изоставил скъпоструващите резервни заедно с имението, но за момент алтернативата ме накара да изтръпна. Извиващи се голи тела, пълзящи в тъмнината, обречени на вечен мрак, хранещи се едно с друго, плувнали в собствените си изпражнения, докато не дойдеше краят.
До този момент не бях осъзнал какво необикновено място представлява една Ферма и какви жестоки истини казва тя за човечеството. Докато гледах руините, по гръбнака ми мина студена тръпка — тръпка, която нямаше нищо общо нито със студа, нито дори с Междината. Помислих си колко уместно е Фермите да са свързани с това друго място и колко сходно е онова, което стои зад тях двете.
— Защо тук? — попита Виналди.
Свих рамене, отърсвайки се от тежестта на спомените.
— Нямам представа. Дори така не е по-близко до Междината от което и да е друго място.
— Освен ако Максен е намерил начин да прокара път.
— Не може да стане.
— Защо не? Нали все пак успяха да ни измъкнат.
— Никой не ни е измъквал. Междината сама се освободи от нас. Само ни откараха у дома.
— Глупости. Дори цялата тази работа да не е била нищо повече от излязла от контрол кодова зона, както твърдяха, защо тогава никой така и не намери начин да се върне в нея?
— Нещата, които говореха за нея, са празни приказки поклатих глава аз.
— Не си съгласен с тях, така ли? — попита ме Виналди е убийствена ирония.
— Не — казах аз, — не съм съгласен.
И тогава видяхме Жуаджи. Излизаше накуцвайки от сградата на старата Ферма с нещо завързано на края на дълго въже. Вървеше бавно и мъчително, влачейки единия си крак. Беше доста далече, за да различим подробностите, но знаех, че сигурно изпитва ужасна болка от отворените рани в главата и тялото. Вместо да се отпусне и да издъхне в мир в някоя достатъчно дълбока дупка, този човек се мъчеше да закара болното си тяло там, където изобщо не бе трябвало да попада.
— Какво държи този, дявол да го вземе? — прошепна Виналди. — И ще успее ли, ако ние го гледаме?
— Не знам, наистина не знам.
— Това е котка — каза Виналди. — Вързал е котка.
Котката беше дребна и изпосталяла и под светлината на фаровете на камиона изглеждаше болна и недохранена. Не беше в никакъв случай някоя добре гледана домашна котка. Това животно бе докарано тук специално преди няколко седмици с конкретна цел. Фактът, че още бе тук, доказваше успеха на експеримента, в който бе взело участие. Допълнителният факт, че не изглеждаше междувременно да е било хранено, а просто е било изоставено в старата Ферма до момента, когато отново е щяло да стане необходимо, на свой ред доказваше, че Максен и неговите съучастници имат нужда от един по-здрав ритник в главата.
Значи Максен все пак бе успял да намери обратния път. Какъвто и да бе, той най-вероятно едва ли е щял да сработи, ако Ихандим и сие не се бяха опитвали в същото време да минат насам. Едно беше напълно ясно: методът се бе увенчал с успех. Сигурно понякога и двете страни трябваше да се докоснат. Не знаех. Шанс, съдба или дело на тъмните сили — това едва ли имаше значение. Но за нас бе дошъл моментът на истината и всички преструвки трябваше да бъдат забравени. Днес бе денят, когато щяхме да се върнем двайсет години назад.
Тогава бяхме юноши. В най-добрия случай младежи — осемнайсет, деветнайсетгодишни. На толкова бяхме всички, когато ни изпратиха в нещо, което дори не разбирахме. И ни оставиха там, докато не разбраха, че няма начин да спечелим, след което ни изтеглиха и ни захвърлиха… само че когато върнаха телата ни, не се сетиха да проверят дали са върнали и душите ни.
Жуаджи се облегна на камиона и изгаси двигателя — за щастие Виналди предугади намерението му и успя да изгаси и нашия в същия момент. Планината и небето бяха смълчани и единственият шум, който се чуваше, бе от влаченето на краката на Жуаджи през снега и туптенето на собствените ни сърца. Студ и топлина… приближаващи се все по-близо и по-близо.
— Ще ни види — прошепна Виналди.
— Може би да, а може би не — отвърнах му аз. — Не мисля, че точно в този момент е в състояние да вижда каквото и да е.
— А как тогава успя да се добере дотук?
— Успя, но не забравяй, че има и дупка в главата. Не съм сигурен дали сам е стигнал, или нещо го е притегляло насам.