— Не започвай пак с тези дивотии — изсъска Виналди. Спрях го с пръст на устните си, защото Жуаджи пресече пътя на трийсетина крачки от нас. В тази посока нямаше никаква светлина и той гледаше в другата посока, така че бях сигурен, че не е могъл да види отразената за момент към него лунна светлина от ламарините на камиона. Секунда по-късно нов лъч освети странично главата му и аз видях там кръв, както и тъмно петно върху ризата му. Този човек бе опасно близко до края си и ако не намереше обратния път максимално бързо, щеше да умре, погребвайки и нашите надежди. Ниърли и Суедж бяха отвлечени преди дванайсет часа. Дори не исках да мисля какво би могло вече да им се е случило — нито на тях, нито на останалите резервни.
Котката на края на въжето вървеше след Жуаджи през снега — повдигайки високо лапи, за да се запази от студа. Видя ни, нямаше никакво съмнение в това — обърна за миг глава към камиона, като че ли загрижена дали няма да избухне в следващата секунда. После загуби интерес и отново пое напред, оглеждайки света.
На пет крачки от другата страна на пътя Жуаджи спря и застина неподвижно, склонил глава. Котката го подмина, навлезе в дърветата по периферията на комплекса и изтегли въжето след себе си.
— Какво става, по дяволите? — панически попита Виналди.
— Не може да не си чувал историята — напомних му аз. — „Как бе открита Междината?“ — Сега, когато стремително летяхме надолу, аз се чувствах спокоен, спокоен по начина, по който се чувстваш в първите секунди след ужасна катастрофа с кола. Чувстваш се като че ли винаги, през целия си дотогавашен живот, си знаел, че нещо подобно е щяло да ти се случи, така че в тези първи секунди след трагедията най-сетне в душата ти настъпва покой, облекчение от нетърпимото очакване мечът над главата ти най-сетне да падне.
— Още първия ден чух десетки истории — раздразнено каза той. — Не помниш ли каква истерия беше?
Кимнах.
— Да, и аз чух няколко, но само една-единствена от всички звучеше разумно. — Котката междувременно душеше около дънерите на дърветата и се занимаваше с котешките си дела, каквито и да бяха те.
— Само не ми разказвай хипарски дивотии — предупреди ме той.
— Един ден един човек наблюдавал своята котка — продължих аз, без да обръщам внимание на думите му. — Не, не било тук наблизо, било някъде по Западния бряг, а може този човек да е бил и космически кадет. Както и да е — казах аз, извадих спринцовката от джоба си и я поставих върху таблото, — този човек прекарвал маса време в наблюдение на котката и постепенно осъзнал една от великите истини на живота.
— Каква например? — осведоми се Виналди и погледна спринцовката с откровено подозрение. Разпечатах две пакетчета и внимателно ги положих върху екрана на локализатора.
— Котката винаги се намира от другата страна на вратата — казах аз. — Ако не я пускаш навън, тя драска да излезе, но само до момента, когато го направиш, защото веднага след това единственото, което я интересува, е да попадне обратно вътре. Омръзне ли ѝ да стои вътре, изведнъж ѝ се приисква да влезе в гардероба, а като я затвориш в него, побеснява, докато не се измъкне навън. Остави котката където и да е на земята и тя ще търси друго място, където да отиде.
Погледнах през прозореца, за да се убедя, че Жуаджи стои все така застинал и че котката все така се опитва да заобиколи комплекса откъм далечната му страна, души и се оглежда. Напипах бутилката уиски и налях малко в капачката. Топнах пръста си в течността и внимателно пренесох капката над едно от разпечатаните пакетчета. Повторих операцията с другото и внимателно проследих разтварянето на двете малки купчинки рапт. След няколко секунди на тяхно място имаше две локвички концентрирана течност, потрепваща неспокойно като живак.
— Човекът се замислил над това наблюдение и си задал въпроса какво по дяволите търси котката. В главата му възникнало подозрението, че има някаква последна врата някъде и че всички котки търсят именно нея. Един ден, надрусан докрай и без никаква идея за нещо по-интересно, пуснал котката навън и решил да я последва. Първата ѝ работа естествено била да се върне. Как иначе? Котка. След малко пак излязла навън и се запиляла из двора. А този двор — това е важно да се отбележи, — граничел отзад с гора и на котката особено ѝ харесвало да се разхожда точно там. Нашият човек я последвал, както казах, но предпазливо, от разстояние, и продължил с интерес да наблюдава обичайните ѝ занимания.