— Струва ми се, че Жуаджи умря — прекъсна ме Виналди.
— Не е — успокоих го аз. — Слушай по-нататък. Човекът следил котката си през целия ден, докато тя се шляла из гората.
— Мен да питаш, дрогата му е била много качествена, щом го е държало толкова дълго.
— Наблюдавал я как се провира през дърветата, как влиза в хралупите, как излиза от тях… изобщо как живее като котка. И тогава…
— Според мен нещо става… — предупреди ме Виналди.
— Какво?
— Не знам. Но съм сигурен, че видях нещо.
— Какво?
— Не знам. Затова ти казах, че нещо става.
Посегнах бързо към спринцовката, сложих нова игла и изтеглих течността от пакетчетата през нея. Когато приключих, погледнах през прозореца и се убедих, че Виналди е прав. Жуаджи беше изправил глава, макар очите му все така да бяха затворени. Котката навлизаше все по-дълбоко сред дърветата и продължаваше да тегли въжето след себе си. Беше толкова далеч, че почти не се забелязваше, единственият ориентир бе губещото се в тъмнината въже. Винаги бях вярвал в историята, която разказвах. За мен тя обясняваше нещата. А и не е ли истина, че в историята на човечеството котките са били обожествявани, използвани като най-интимни приятели на хората, при това в продължение на невероятно дълго време. Трябваше да има някаква причина за това.
И тогава чух нещо. Триене на кора в кора, тих смях на клони, лунна светлина, драскаща по небето. Погледнах през прозореца и видях самотен лист да тича по снега край камиона. Имаше две стебла, използваше ги вместо крачета и тичаше към нещо или от нещо, за което нямах представа.
— Да, ето че доживяхме пак същото — въздъхнах аз. Обърнах се към Виналди и видях, че се тресе целият, а ръцете му треперят неудържимо.
— Защо не те послушах, Джек? — прошепна той. — Защо не си останах в Ню Ричмънд? — Подадох му спринцовката, но той енергично поклати глава. — Не искам този боклук. Трябваха ми цели две години да се отърва от него.
— Искаш — твърдо казах аз. — Ще трябва да използваме обща игла, но нямаш избор. Първия път едва се измъкнахме, Джони. Сега сме по-стари. Влезеш ли там без това, мозъкът ти ще се пръсне на парчета.
Виналди продължаваше отрицателно да клати глава. Навих ръкава си и забих иглата. Пред нас Жуаджи стоеше изпънат като струна, а въжето в ръката му настойчиво го дърпаше. Котката явно бе стигнала до края на отпуснатата ѝ дължина, макар според мен това да бе без значение.
В този момент се извърши Прехода и Жуаджи извика. Разстоянията между дърветата се втвърдиха и изведнъж се разбра, че самите дървета са се превърнали в междини. Бавно обърнах глава към сградата на Фермата и установих, че си е на мястото. Всъщност самата сграда не беше нищо или по-точно представляваше отсъствие на нещо, защото от значение бе само пространството между нея и нас и то бе нещо, през което едва виждах.
— Боже Господи — простена Виналди и рязко протегна ръка към мен. Навих и неговия ръкав, сложих отново иглата и му инжектирах втората половина на силната двойна доза. Шумът отвън се засилваше и всички междини се превръщаха в звуци, а истинските звуци заглъхваха в далечината и едва когато това стане, човек е в състояние да разбере колко много тишина ни заобикаля. Мълчанието между обичащите се, когато нещо трябва да бъде казано; мълчанието на родителя, когато детето повече от всичко на света има нужда от една дума само; мълчания в ситуации, когато това не е отговорът. Цялото това спокойствие се сгъстяваше около нас, нахлуваше във времена и в места, където нищо не се случва и никой не бива спасен.
Имам един спомен, който дава сумарна представа за Междината по-добре от всичко останало. Като дете бях видял предупредителен знак на брега на замърсено езеро. Представляваше стилизирана рисунка на малко момче, паднало във водата. На картината нямаше никой друг — само момченцето, неудържимо притегляно към най-дълбокото. Беше вдигнало изплашено ръка, широко отворената му уста говореше, че умолява за помощ, но за гледащия картината нямаше никакво съмнение, че то ще се удави. „ВНИМАВАЙТЕ КЪДЕ ИГРАЕТЕ“ казваше надписът отдолу и завършваше с ужасното „НЕ РАЗЧИТАЙТЕ НА ПОМОЩ“.
Жуаджи вдигна ръка, явно дръпната от въжето, което беше опънато във въздуха. Очите му се отвориха — не беше нужно да ги видим, за да разберем това, защото те хвърлиха лъч като прожектор по дърветата. Въжето отново се дръпна и Жуаджи направи нещо като полукрачка-полузалитане към котката. Сигурно вече бе намерила вратата, която нейният род винаги бе търсил.