— Запали двигателя — наредих аз.
— Няма ли да ни чуе?
— За него ще сме само кръпка върху тишината.
Виналди завъртя ключа и двигателят се събуди за живот. Направи го неохотно — още малко да се бяхме задържали и можеше изобщо да не запали. Проследихме Жуаджи с препъване да се отправя към дърветата. Направих знак на Виналди да потегли след него.
— Не можем да влезем с това — възропта той.
— Направи го — казах аз. — Единствената ти грижа е да не го изпускаме от поглед.
Жуаджи набираше скорост, отчасти защото бе тръгнал надолу по склон, отчасти понеже бе набрал инерция. Виналди отби от пътя и пое след него, а аз почувствах лекото погалване на рапта — първият най-невинен предвестник на другото, което щеше да последва. Нежно пипалце ме докосна и игриво проникна в нервната ми система.
„Боже, само не сега“ — възпротиви се мозъкът ми, макар прекрасно да разбираше, че точно така трябва да стане и че моментът е напълно подходящ. Камионът заподскача надолу по бабуните на склона и усетихме все по-близкото присъствие на Прехода, може би понеже пространствата между дърветата, изглежда, се съпротивляваха на Виналди и той трябваше да държи крака си върху педала на газта въпреки че се спускахме. Жуаджи изобщо не се обръщаше, макар да го следвахме на някакви си пет крачки. Явно не ни чуваше. Въжето пред него бе опънато като стоманен кабел и го теглеше с такава сила, че го караше да подтичва.
Откъм земята идваше някакво бучене, смесваше се в противофаза с рева на двигателя, компенсираше го напълно и обогатяваше тишината около нас. Имахме усещането, че камионът навлиза в хлъзгав канал, изкопан във въздуха, а неравностите по него изглеждаха като турбуленции. Дърветата се сгъстяваха. Виналди стигаше предела на своята концентрация и в този момент… Жуаджи пусна въжето и се затича едновременно с появата на котката, понесла се като вихрушка в обратна посока, точно срещу нас. Явно беше видяла каквото бе търсила и то никак не ѝ бе допаднало.
Но Жуаджи тичаше без никакво колебание и аз извиках на Виналди да побърза, макар камионът да се спускаше надолу към някакви дървета само на десетина крачки пред нас. За миг кабината ми заприлича на хралупа, издълбана по дължината на целия ствол на дърво, и тогава разбрах, че ще успеем.
— О, Боже — простена Виналди. Той също бе разбрал.
— Не поглеждай към мен! — извиках му аз. — Нито към мен, нито към него. Насочи се към най-голямото дърво и отмести поглед.
В онзи последен миг преди да извърна на свой ред поглед, в съзнанието ми остана образът на грамадно дърво и спринтиращия към него Жуаджи, забравил за всичките си рани и болки. Дървото имаше поне три стъпки в диаметър и представляваше черна колона, но в тази последна част от секундата бе престанало да бъде нещо. В тъмнината на ствола се различаваха сенки от отвъдното — всъщност сега стволът бе само процеп, пролука в непроницаемото пространство около него. И през отворилата се междина аз виждах очертанията на други дървета — дървета от друга гора, на друго място.
Такъв бе последният ми спомен преди да извърна глава. Вече не виждах нито Виналди, нито Жуаджи — само мяркащите се край нас други междини, сливащи се в стена, подскачаща в синхрон с подскачащия по бабуните камион, устремен след Жуаджи към онова друго място.
Виналди успя да изкрещи нещо в последния момент, сякаш се опитваше да промени курса на камиона с вика си. Но вече беше късно.
Камионът се заби в дървото и мина през него.
Глава 14
Навремето смятали, че причината била в Интернет, както тогава го наричали. Мрежовият трафик бил прекалено натоварен, виртуалният свят се бил прекалено разпрострял и човекът с котката само открил началото. Така твърдели, но това не било истината.
Да, вярно, че Интернет се бил сринал само две седмици преди откриването на Междината и че така и не се разбрало точно защо. Вярно е също, че това наложило да вкарат в действие алтернативната мрежа Матрикс, която вече била изградена, и че старият Интернет просто бил забравен.
Но Междината винаги си е съществувала и просто е чакала да бъде открита.
Твърди се, че причината била програмна грешка — няколко синтактично правилни реда, изглеждащи напълно нормални и невинни — привидно прости инструкции за прости операции в чиповете, но добили неочакван нов смисъл. Винаги се е вярвало, че езиците, които създаваме, са защитени поне от двусмислие, но още от самото начало в тях са се прокрадвали незабелязани грешки. Дори в английския едно и също изречение, казано с две различни интонации, предава различни нюанси. Оказало се, че не сме дооценявали тази нюансировка в кода, изпълняван от компютрите, защото никога не сме разбирали начина, по който те мислят. Всички недоизговорени изречения и мисли, всички хитроумни словесни конструкции, всички завоалирани заключения — всички те, казват специалистите, се натрупвали някъде и малко по малко създавали едно ново място.