— Ама то разбира ли? — То направило ли ти е нещо, кога божи свят още не бе видяло?…
— Абе — замислено повдигна ръка бай Иван — то… аз… Ама чуждо дете… Ти да си, търпяваш ли го?… Как тъй — разбери ме най-сетне — се обърна умолително той, без да може да завърши мисълта си, — разбери ме! Тя всичко разбърника тук, аз ти хортувам…
Дъждът се усилваше.
Бай Иван стои замаян. В душата му запъплаха странни чувства — нещо като да зина в самия него: той се бои от себе си. Наоколо му мъгла и из тази мъгла сякаш се вдигат някакви таинствени сенки, които го плашат, доближават го… Той е сам, немощен. Няма ни един край него да го повдигне, да го подпре… И тъй, той ще се удави в тези мъчения…
„Либила другиго — зашепва той и бавно се разклатушка тежката мисъл в главата му. — Ами нали аз я взех! И колко моми имаше в наше село? — Белким дядовата Тотюва унука не е и по-лична и по-имотна? — Коя да бях поискал, нямаше ли да ми я дадат? — И коя нямаше да ми се бои и да ме има?… А аз нея взех? — Венчах се за нея… Докато е била мома, да е либила колкото си иска, ама веднъж омъжи ли се… Къща на ръка й дадат да върти… Тогава тряба да бъде вярна… Ама млада била и мъж й по влахкини отишъл… Тя да… да не гледа мъжа… Мъжът… нищо не му е… Виж, хората нищо не казват: аз ходил ли съм, не съм ли — никой ме не дири… Ама за нея не е тъй… Веднъж като тръгне с други, никой вече не я зачита: всички се смеят, че и аз се зачерням… Ама млада, има си мъж. Аз съм глава на къщата, казва писанието, тя тряба да ме слуша и да ми се покорява във всичко. Ама оставил съм я, мен не обичала, пък другиго обичала… И тя е човек… Човек, ама жена…“
И Габровецът пак се забърка и замая. Нищо не може да разбере. Нещо ново като да нахълтва в душата му… Той усеща, че има тук някакво зло, него го човърка и нему се иска тъй да срещне някого да му наговори, както… от баща и майка знай…
„Убил си, вика… Убил съм детето й. Е, право е — то нищо не ми е сторило. В лице, дето се казва, не съм го виждал… Ама — то… то не е мое, пък в мойта къща, от мойта жена… Е, как излиза тъй?… Ако да не бе то, и аз не щях да съм тук… Ама то нищо не ми е сторило, пък съм го убил. Ами какво да сторя?… Всеки знае в село, че то е от другиго… Ама само то не било виновно… Е, кой е крив? — Убил съм го… Ама аз не съм го хич биля с пръст бутвал — нали нея, жена си бих?…“
И той излиза все прав, невинен, но сякаш нещо постоянно го бута и не оставя на мира — Габровецът сеща: все не е стигнал още дотам.
Той смътно съзнава, нещо е сторил в съня си, нещо грозно, зло, за което той тряба да тегли, но… не е право…
Той усети, че е смазан, победен. Сякаш се сниши — нещо като да го гони и той постоянно се крие от него, един непонятен страх го обладава. Всичко му се вижда наопаки. И Габровецът омекна, сърце му се разтвори и той немощно сякаш молеше… За какво, и сам не знае.
В няколко дена той сякаш изгуби всичко старо, мило и заживя в един нов, корав, чужд свят…
VI
Пладне. Животворно, топло слънце пак бе трепнало над окъпаната от вчерашния дъжд земя. Небото се вдигаше чисто, ясно. Всичко ободрено се пробуждаше за живот. Само в тюрмата е ненарушима тишина. Нищо освен къркането на една квачка, кой знай отгде дошла тук. Затворниците са захвърлили настрана своята тиха работа, огледват се, чакат… Някои мятат страстно ръка, като да искат да наченат нещо — други се закачат, а трети със смътна надежда не отделят очи от прозореца.
Сякаш в отговор на чувствата им се тракват вратите и на прага се изстъпва енергично надзирателят: — Али Мехмедов — вика той, — Ахмед Хюсеин, Неджиб Джамбаз, Иван Габровеца, елате…
Всички стават, само Габровецът не мърда. Залисан, той го гледа тъпо и сякаш го не чува.
— Какво се помайваш, та не мърдаш още? — строго каза надзирателят. — Вдигай се де — няма само да те хрантутим тук, я!…
Затворникът опули плахо очи, полузяпнал, скокна сепнат подир другите. Изведнъж няколко войници ги оградиха. На Габровеца още повече му домъчня, докривя. Всички се хвърлят върху му, сякаш кой знай що им е сторил! И с наведена глава машинално той тръгна подир турците.
— Ще вземете двата чебура — каза надзирателят, като ги възпря пред кухнята, — и ще отидете да донесете вода.
Двама по двама те нарамиха нахлузените на дълги пъртове чебури, големите врати се отвориха и те изведнъж се видяха всред широката улица, от двете страни на която се редят дюгени.
Животът, който бликаше отвсякъде, като да ги повдига и повлича към работа и труд. В душите им затрептя старо, отдавна заглъхнало чувство. Сякаш се пробуждаха от някакъв мъчителен сън и гледаха пак божия свят и всичко наокол.