Само Габровецът едвам пристъпва унил. Тия изпитателни погледи на минувачите като да го притискат, да го душат. Той усеща срам и безсилие в тоя нов свят. Всички сякаш някак учудено го изгледват, като същински затворник. Наистина той като че ли беше изгубил всичко и бе се приравнил с тези хайдути, които сега вървят наспоред него.
Те се спряха до чешмата, що течеше насред мегданя, пред окръжното управление, снеха чебурите и водата затече в тях Край тях минават-заминават хора; някои се спират, погледнат ги любопитно и някаква злорада усмивка заиграе под мустаците им.
— „И мен — минава през главата на Габровеца, — и мене държат наравно с тези агачовци… С тези голи одърпани уруци, събрани от кол — от въже… И аз като тях, и аз с тях… Никой не ще и да ме знае… Защото… защото… — и някой глас отвътре сякаш додаде: защото я бих…“
Още по-тежко му стана. Притъмня му на очите. Пред него се забутаха затворниците, но Габровеца не може да доде в себе си, сякаш не ги види…
— Поемай де, какво се втеляваш! — викна един войник.
Той се разтрепера и едвам сложи ръка на пръта.
— Дръж… — Хъ, дигай, бе кардаш! — каза другарски турчинът.
Бай Иван издигна и едвам закрепи тежкия прът на рамото си, който сякаш се врязваше в тялото му. Тия думи на турчина като да го нараняват още повече. Този дрипав турчин се туря наред с него. Вика му кардаш… Кардаш на крадците, на убийците, на тези турци… Това той не може да понесе. Пребледня, краката му се подкосиха, очите размътиха; той прекрачи няколко стъпки безсъзнателно, като да вървеше във въздуха, полетя и падна на земята. Другият край на пръта мигновено отскочи от рамото на турчина и чебурът се търколи на една страна и се продъни; водата се разля и размеси с праха на площада. Всички се избърнаха сепнати.
— Их — кресна ядосан войникът, като го стовари с приклада на пушката си, — спотикало н’едно… Хъ ставай де! — Аз ще ти дам да разбереш слепок със слепок…
Тези думи Габровецът чу като насън, но той е безсилен да ги чувства.
— Ставай бе! — изрева още веднъж над главата му войникът и като видя, че той не мърда, въздържа гнева си, наведе се над него, погледна го и с недоумение вдигна очи към околните.
— Какво му стана?
— Ей сега здрав вървеше — сви рамене друг войник.
— Тряба да му е припаднало — додаде трети.
Войниците се спогледаха в недоумение, а край тях се набраха куп любопитни.
— Що му е станало? — пита един.
— Кой е този? — се обръщат неспокойно други, гледайки кръвта, що се излива из носа, и обляното в кърви чело на Габровеца.
— Арестантин — разправя войникът, — не знам що му стана… Тъй, карахме го с чубера, падна — не мърда… Припаднало му и чебура се издъни… Пък здрав, беше, догде го сапикасаме, търколи се на земята и чубера отскочи настрана…
Всички гледат с удивление на лежащия, който силно поема.
След малко отгоре се приближиха двама войници с надзирателя. Той го изгледа в недоумение и поръча да го вземат.
Понесоха Габровеца към затвора.
Надвечер гаснеящите слънчеви лъчи се сбогуваха с Габровеца, който седеше връх големия камък, към горния край на двора. С вързана глава, отпуснати между краката ръце, той убито гледаше из здрача: той нищо не разбира и нищо не помни. Всичко му се струва като насън. Той е умалял и немощно се е отпуснал — да го тъпчат всички, да го презират, защото… няма днес милост в хорските сърца…
VII
— На — подаде лениво комат хляб Габровецът на затворника с вързания врат, — вземи го…
— Ами за тебе? — пита той учудено.
— Не ми се яде — едвам разтвори закоравели уста селянинът, краищата на които сякаш са белосани от нещо.
— Ай холан… — съчувствено каза затворникът, — два-три дена вече троха не си турял… Не ставай такъвзи… Я си вземи паницата, че да идем да ни насипят гозба…
— Не ща — кимна отрицателно глава той, — върви ти…
И Габровеца, като да не можеше повече да търпи затворника — го отмина.
— Ами какво ти е? — го последва и запита виновато затворника.
— Тежко ми е, остави ме на мира.
— Че какво ти съм сторил аз, бе бай Иване, гледам те… другари сме, се казва, тук…
— Остави ме, върви си по пътя — какъв другар?…
Затворникът отмина.
Нищо не се запира в морната памет на Габровеца. Полумисли режат ума му, сякаш цялата му душа е настръхнала, той огъва насам-нататък ръце, чупи конвулсивно пръсти. От време на време стисне уши, оближе закоравелите си усти; някакви едвам уловими болки тръпнат навред по снагата му. Очите му са подпухнали от безсъние, кръстът му е прекосен и той едвам може да се прегъва и да влачи вцепенени крака.