— Слушай — се повърна при него затворникът, който сладко мляскаше изпръхналия хляб, — ей доктора дошъл, ей надзирателя, кажи му да те извади: да те прегледа… Може да ти даде нещо, пък и в болницата може да каже да те закарат… Там е добре…
Но докато издума той, надзирателят викна:
— Габровецо, ела в канцеларията!
Бай Иван покорно влезе подир надзирателя, изстъпи се пред доктора и сне лениво калпак.
— Какво имаш ти? Какво ти е? — каза и го изгледа от глава до пети лекарят.
Затворникът се забърка, надзирателят заговори:
— Онзи ден ги накарах да донесат с чебурите вода. Той, както носел чебура, прекрило му и паднал всред мегданя… Обелил си главата, разбил си носа — фелдшерът дохожда да го превързва.
Докторът му похвана пулса.
— Е, какво ти е сега? — го погледна изпитателно доктора.
— Тъй… — разсеяно отвръща селянинът, — тежко ми е — грозно ми е… Чемав съм…
— От какво ти е тежко?
— Тъй, тежко ми е! — сви рамене той.
— Можеш ли да спиш, да ядеш?…
— Тц — вдигна отрицателно той глава, — не мога.
— Колко време откак лежиш в затвора?
— Осем месеца.
— Защо си осъден?
— Защото… защото бих жена си — разтреперано отвърна бай Иван, като наведе глава виновно.
— Е, други път не я бий! — каза усмихнат докторът. — Хай върви си сега… Давайте му — се обърна към надзирателя той — по-често да се разхожда. Не го оставяйте все затворен…
Габровецът нахлу калпак на глава, излезе и бавно повлече крака назад-напред из двора.
„Други път — повтори машинално той — не я бий… Всичко гълтай, нищо не й казвай… хората да се смеят — ти мълчи… Пък тя да си прави каквото й скимне…“
Той няма повече сила да я обвинява. Тя сякаш го смачка под краката си и се издигна над него. А Габровеца стана със земята равен — всички минават по гърба му.
Всичко изгуби той. И имот, и младост… и жена. Толкози се е трудил, събирал… Толкова хора го знаят, почитат… Той от чорбаджийските синове пари без запис е вземал. И приказката му се е чувала от какви-какви хора!… А сега тук с тези нехранимайковци — турци, кой убил, кой обрал… Да го равнят с тях, да го чернят — на честта му да стъпват!… Нали човек за честта си живей? Един нищо и никакъв — (той сам не знаеше кой е този човек) да му тъпче честта? — Че нали той за тая чест би жена си; затвориха го, съдиха го и търпи, само и само да си умие лицето пред света?… Че защо и тези са вдигнали ръка насреща му — какво им е сторил барим на тях?…
„… Бих я… Детето й убих — като да си отвръща сам той, — него обичала, пък аз съм я насилил… Живота съм й зачернил… Оставил съм я… Ама нали с мен се е венчала… Белким аз не съм все по човек от нейното Арнаутче? Тя… Защо… Тя…“
VIII
Неохотно, двама по двама, затворниците се блъскат към затвора. Отстрани се е изправил с ключове в ръце надзирателят.
— О, хайде много здраве!
— Чок селям на всички! — заизбръщаха глави и една врява оживи влизащите, които вдигаха ръце. Всред тях бърже се промъкна с торбичка на рамо младо пъргаво турче.
Затворникът погледна смело в очи надзирателя и окрилен от някакво чувство, чевръсто припна нататък, като да искаше да каже на надзирателя: „Не съм вече в твоя власт!“ Той погледна вироглавника и сухо, едвам чуто, под мустак промълви:
— Ти все с този ум ходи, че…
Затворникът, засмян до уши, прехвуча като хала край бай Ивана, който замислено бе склонил глава на гърди и гледаше земята.
— Е, хайде прощавай!… — живо каза той.
Габровецът бавно вдигна очи и погледна сияющето от радост лице.
— Къде? — едвам промълви безучастно той.
— Отлежах си… пущат ме вече — ще си вървя! — задъхано от вълнение додаде турчето и припна към канцеларията.
Габровецът го погледна тъпо. Затворникът със своята радост иска сякаш да го зарази, но… нищо не помръдва в душата на селяка.
„… Ще излезе… — замисли той, — че где ще отиде?… Какво ще прави, като си отиде у тях?… Ще го срещнат? — Кой ще го срещне, кога всичко е запустяло?… Нищо няма.“ — Той е заживял в положението на турчето, но всичко му се види тъй пусто, тъй тъжно. — Нищо не желае Габровеца, сякаш от всичко да му ритна сърце. Забрави той и село, и къща, и нива, и лозе, и хората — замисли само за себе си. А в душа му нещо се гърчеше болезнено, нещо се е смотало и кой го заплете, какво стана — той нищо не разбра. Само един глас като да се обажда кой знай отгде, шепне му нещо страшно, гони го и му не дава мира.
И в няколко дена той се изгуби. Като че ли умът му се обърна — той захвана да мисли някак инак — опърничаво. Габровецът по няколко пъти си повтаря той, що бе чул от баща и деда. Тези стари мъдрости, на които, както казват, толкова години свят се е криел, сега не ги чуват, па ако се водиш дип-дип по тях, в кози рог ще те натъпчат…