— Как, с четиридесет души в тая тясна стая? — Без никакъв креват, покривка? Аз ще се задуша. Наедно с четиридесет души!…
— Че как мислиш ти?… Като додеш тук, на меки дюшеци ли ще те курдисаме?… Както всички, на общо основание. Тук е социализъм — равенство — додаде важно и със съзнание на собствено достойнство надзирателят.
— Аз… с всички тук? — Как е възможно? Дайте закона! Аз протестирам — наказателният закон изрично казва: политическите престъпници имат особена стая. Могат да се разхождат, кога искат — те се ползват с особени права. Аз искам да се занимавам: дайте ми удобства да живея…
Надзирателят сви рамене.
— Няма тук никаква стая. Аз не знам закона какво пише. Всички са на общо основание и вий ще бъдете така — завърши той и нехайно отмина нататък.
Петранов се огледа: той бе останал сам. Краката му го понесоха през тъмния дълъг-тесен коридор и той се видя между множество арестанти, които лениво крачеха насам-нататък из двора.
Той се изправи на една страна, отпусна глава и се замисли. Злоба и възмущение кипна в душата му. Петранов стискаше зъби, забиваше нокти в длан, като да се заканяше на целия свят. Мисли бързи и разкъсани като светкавици пореха пламналия му мозък и при техния светлик той сякаш съзира образа на един нищожен, фалшив свят, който се е сговорил да го мъчи и преследва на всяка крачка…
Повява хладен вечерник — ясното небо се здрача, показва се на изток бледният лик на луната и над младата пролетна природа се спуща лекият вуал на нощта.
Всички защъкват нагоре-надолу, само Петранов е неподвижен: вдаден в себе си, той пак отново се е забравил.
— Какво си се окумил, байно? — чу като в сън Петранов един убит глас, вдигна поглед и видя пред себе си нисък селянин, небръснат, с дълги разчорлени мустаци и хлътнал нос, който като да подпираше сплесканото му чело, изпод което се откриваха две безжизнени бледосини очи. Той бе облечен в сарабозяви къси потури и червена антерия, памукът на която беше се подал тук-таме през съдраните дупки.
— За какво те доведоха тук — рекох санким да попитам — с простодушие повтори селянинът.
— За правда! — отсече с презрителен глас Петранов, с който като че искаше да каже: „Махвай се, остави ме!…“
— За правда, а?… — Абе и аз за правда стоя при тия агачовци — подаде плахо той, отстъпи настрана две крачки, погледна със страхопочитание Петранова и лениво повлече крака — да се отдалечи.
Петранов хвърли презрителен поглед към него и забравил какво каза и чу, без сърце се заклати към дъното на двора.
И след малко, кога изпляска някой с ръце и гласът на надзирателя екна из двора, той заедно с всички машинално влезе в стаята, гдето вече бе тъмно.
II
Петранов, клюмнал в едно кюше, вдигна ръка да се протегне, прозевна се и сънливо откри подпухнали очи. Изпърво наизтягалите се арестанти му се сториха привидения; той се повтренчи, но се опомни. Сега всичко у него вече утихна — той чувстваше само отпадналост и… равнодушие. Главата му тежи, сякаш е пиян, в гърдите му се разтварят някакви кухини — слаба болка усеща отпред по ребрата си.
Цяла нощ, свит в ъгъла, той гледа натъркалялите се затворници и чак когато и мозък, и нерви отпаднаха, Петранов склони глава до стената и неусетно заспа.
По едно време се чу дрънкане и шум. Петранов скочи трапен на подкосените си крака. Вратите бяха отворени и затворниците излизаха вън да се мият.
Излезе след тях и Петранов със слаби, нерешителни крачки. Той се наведе до чешмата, хвърли две-три шепи вода на загорялото си лице, обърса се и закрачи назад-напред из двора. Прясната вода го поразбуди — той се почувства ободрен, — гърдите му широко се разтваряха да гълтат утренния пресен въздух.
Беше топло, пролетно утро. Слънцето бързо се издигаше по ясното небо, из което се гонеха няколко светли перясти облаци. Из въздуха се стрелкаха лекокрили лястовици; носеше се бръмченето на пчели, къркането на квачки и някакви бодри недоловими шумоления се подемаха отвред.
Никога Петранов не е виждал такова хубаво небе, никога той не е дъхал тъй жадно, никога не е бързал да се наслади от природата тъй както сега. Той сякаш се възроди. Новият затворник усети, че има нещо, което никой никога не може да му отнеме. Той гледаше бодро всичко наоколо и като че ли нещо се повдигаше в гърдите му. Поиска му се да се сприкаже с някого. Но наоколо почти всички бяха турци. И кога случайно край него мина вчерашния селянин, Петранов машинално тръгна наспоред с него.
— Хубаво време… какво топло слънце — поде той.
Селянинът издигна очи, погледна го — уважение и почит му вдъхваше личният образ на младежа. Той сети братска задушевност към Петранова и сякаш нещо го завладя и свърза с него.