— Слънцето топло… време тамам за работа… Ех, ама не е за нас — въздъхна селянинът, — нам се пише да се поразтътрим, малко да се погрейнем на припек, па хайде пак в дупката…
— Е, какво ще го правиш: ще се търпи…
— Че ще се търпи, ще се търпи: няма какво… Аз хич не искам и да мисля биля… който ме е запрял тук, нему нека тегне на душата… Аз ще стоя — за правда нали е? Ще стоя и ще търпя, па ако ще би и да се скапя… — се увличаше затворникът, простирайки ръка напред.
— За правда, а? — погледна го любопитно Петранов. — Та за каква правда те затвориха тук?
— Ех, дълга работа е… — каза сериозно, замислено той. — Други трябаше тук да е, ама кой ти слуша? — Ония очилати-брадати хлапетии, дето оправят съдбите на хората, я ги попитай гледат ли те в сърцето на човека?… Знаят те — въздъхна селянинът, махайки лениво ръка, — знаят да кажат: виновен е, тикнете го в дранголника за пет години, па му и не мислят по-нататък… Зер, що ги е еня тях… Пък ний… — и той се замисли, като да довърши в себе си.
Петранов вдигна очи съчувствено към мършавия образ и като да се огледа в дълбочините на наболялата му душа. Нещо сродно сякаш го приближи към него.
— Нима ти си осъден за пет години? — го запита Петранов.
Селянинът вдигна очи и лениво кимна с глава утвърдително.
— Пет години… Ама мен не ма е страх… Нека му мисли този, който ма е пресъдил… Той да ми тегли греха…
— Че що стори, бе бай… — той се пресече. — Как ти беше името?…
— Иван Габровеца ме зоват…
— Бе бай Иване — продължи съчувствено Петранов, — защо те осъдиха?
Габровецът наведе тежко глава, помисли-помисли, па додаде знаменателно:
— Да ти кажа, байно, аз съм от полянските села… живял съм там и всички ме знаят — не ме гледай, че съм сега тъй… хората ме почитат и имат ме: зер никому пет пари не съм изял… Туй, което си имам, изработил съм си го — трудил съм се, печелил съм… И хвала богу, даде ми от чуждо нужда да нямам… Ама се намери една нищо и никаква — гола като тояга руспия да ме зачерни и да разпилее това, дето съм събирал по зърно… Че аз нито съм си доспивал, нито съм си доядал — денем и нощем по работата съм тичал… Станах на трийсет години, в механа не се запих…
Надзирателят изпляска с ръце и всички като безропотно стадо тръгнаха към стаите си. Габровеца и Петранова затвориха пак наедно.
— Е, та що стана?… — подсети Петранов, който с напрегнато внимание следеше разказа.
— Та — продължи със същия тон той — бях ти заказал: поумнях, харесах мома; здрава, млада, хубава — без кусур, гдето го рекли, тамам къща да върти; ама, пущината, не си в сърцето й ки!… И отивам при баща й — какво ще се лигавя с нея? — питам го: „Ще ми дадеш ли дъщеря си? — Не съм някой развейпрах, голак — от всичко си имам: и нива, и лозе… Гола, гладна няма да остане в мойта къща…“ И той — рад. Пък и кой ли алъс щеше да ме върне, само да похлопах на портата му — добави гордо бай Иван. — Е, и казано — свършено… Венчахме се; сватба стана, дето се рекло, за помен — до бога!… Истина, булката похленцала малко — тя… си имала любовник… Ама детинска работа. Той, лудо-младо хлапе, гдето се рекло: самичек още цървули си не купил… Ех, па венчахме се, като всички хора — стана моя жена. Пък нали съм й мъж — тряба да ме има… Ама тя? — Как да ти кажа? — Като да се забърка тъй — сякаш от първия ден още, като стъпи в къщи… тъй без сърце… Ама где пък да я знаеш? — Не си в нея да я проумееш ки! — Ех, постоях — би що би зима, запролети се, рекох: сега има кого да оставя в къщи, гдето ще се рея парапет из село, да ида във Влашко… Тръгвам, нареждам я всичко що да стори, дето не може и по-добре. Оставих й и храна, и всичко… Тя само да варди къщата и да работи… Тя мълчи, мисля — разбира. И аз заминах… Цяло лято работихме из Влашко, па случи се оста стока — трябаше някой от нас да зимува там… Останах аз в Турно-Северин… Ех, кешки да съм знаял, там да съм стоял — хич да не съм се връщал! — Че защо си и дойдох? — Питай ме, не мога ти каза… Какви-какви влахкини ме обикаляха като ябълки… Ама — кимна знаменателно глава Габровеца — хайде, там ми е стоката, там съм се венчал, там ми е хвърлен пъпа. Как да е, мина зима, додоха пак нашите: носят ми много здраве. Питам ги що прави тя: живо-здраво, казват — много здраве ти провожда… Май повехнала, сякаш чамава… — разправят. Погълчали баща й, майка й, че не съм се върнал, млада булка съм оставил по две години да ме не вижда… Ама зер кому минува зла мисъл през ума? — Как да е, изтъркахме и втората година. Тръгнахме си. Вървя и аз към къщи като всички хора: нося пари, накупил съм й армагани. И към Димитровден дотътряме се в село — гледам, всичките ми другари ги посрещат, радват им се; отивам си аз в къщи — тя забравя и ръка да ми целуне… ей тъй гледа нам как, мълчи като пън, показвам й армаганите — радва им се като крава на мъртво теле… И докривя ми, ей тъй сякаш сърце ми ритна, ама… преглътнах — премълчах… Пък, като я гледам тъй побледняла, позеленяла, сякаш нещо ме жегва… Разпитвам я, обикалям къщата — всичко като че ли наопаки: кравата се отелила — телето умряло; купа сено се запалила в двора; един мор като залюлял кокошките: гледам в градината, по двора изтръшкали се пиле до пиле… Ех, домъчня ми, като погледнах на такъвзи хал къщата си, че ей тъй сякаш като малко дете ще заплача… На нея нищо пак не рекох, ама тя, като се нацупила, смръщила, сякаш баща й съм убил… Пък в къщи нам-каква поразия, никой не пристъпва да ми каже барим едно добре дошъл…