Още повече ми докривя.
— Хайде, викам й на другия ден, стегни се да отидем до бащини ти…
Тя… смънка, помери да чупи жегъла, ама тръгна с мен.
Срещат ме баща й, майка й, ама тъй, как да ти кажа? — Без сърце, едно нещо… ей тъй — не можеше да се доизкаже Габровеца.
Вечерта седя около камината и тя седи и мълчи. Па като ми притъмня на очите, като ми домъчня, че… разплаках се и я питам: — Защо си се намусила, какво съм ти сторил? Гладна ли остана, гола ли измръзна… И аз като всички хора съм си дошъл на къщата, защо не ми продумаш човешки?…
Габровецът се посмълча, погледна тъжно Петранова и с поуспокоен глас продължи:
Но нейсе, мина що мина, аз ходих за вършина в гората, затрънях плетищата, ама с нея… — и друга мисъл сякаш го превари.
Еднъж сме седнали в механата около мангала, разправяме туй-онуй — аз не зная какво бях се запънал: гледам из кьошето двама току ме погледнат и се спогледат като котове и кир-кир-кир: премират от смях — смеят ми се, мисля си… Други пък уж не ме поглеждат — заразправяли, ама високо, че механата кънти: аз да имам таквази жена — вика едина…
— И през дене си видели пак Арнаутчето, като прескачало плета — Иван без малко не го сварил…
Аз цял пламнах. Пък напук от другата страна един надига шише с вино и ми кима: — Наздрави, Иванчо, хаерлия да е… Да си жив, да кръщаваш…
Не го понесох. Като скокнах, че право в къщи.
— Какво е туй? — я питам.
Сякаш устата й се схванаха.
— Какво е туй? — ревнах аз — защо ме зачерни пред света?
Па като в сън, замахнах — един юмрук в тила, още един и тя се повали на земята… разхленца се…
— Да не си ме вземал… да не си ме оставял…
А мен още повече кипна, забравих се: удрях, скачах, ритах… И жива нямаше да я оставя, ами комшии чули, притекоха се, та я отърваха… Измъкнаха я ни жива, ни мъртва; а мен ми тъмней, не зная какво направвах…
Бай Иван запъхтян замълча. Той цял трепери, стиска юмруци, като че ли иска ей сега да се хвърли връх жена си.
— Туй хлапе — нервно заговори той — и тя… Зер те се любили — сама го е повикала… Ами сега тя нали е вече моя жена — как ще го понеса?…
— Е, та що стори?… Уби я, а? — запита нетърпеливо Петранов.
— Щях да я убия, ама я отърваха… — продължи разлютен Габровеца. — И до сутринта не можах да мигна… Разсъмна се, ставам, ама нали ме е срам: как да се поддам навън? — С кои очи да погледна хората?… Стоя си в къщи; стяга ми се душата — ех, господи — ще полудея… По едно време към пладне влиза майка й; разревала се, кълне; бре да не стана, бре да не харосам… Дъщеря й родила мъртво дете.
Габровецът се замисли. Сякаш ядът, що бе развълнувал душата му, затихваше и той изтежко, недоверчиво, със заекване продължи: — Натирих старата из къщи — затворих се, седнах сред одаята: пусто, мъчно — ех, да си дойдеш на къщата подир две години и тъй да те срещнат: и то не е лесно… Да си женен и да стоиш без жена… Идеше ми да махна ръка на всичко и да се завлека пак във Влашко…
Ама… нали пусто-окапало… — и без да се доизкаже, той додаде — ставам на другата сутрин и догде да се огледам, догде видя накъде съм — иде кехаята с двама жандари: подкараха ме като някой хайдутин — карат ме в канцеларията… Гледам дошли началник, доктор: кой ги е викал — не знам. Разпитват ме, изследват ме — аз им разправям, както си беше, по право — защо ще си кривя душата за нея?… Те приказват, сговорват се и току ме подбират напреде си…
— Где ще ме карате?… Чакайте… — викам.
— Хайде, убил си, тръгвай и не разправяй много-много…
— Бе, кой е кабахатлия! — Не виждате ли? — викам аз. — Защо ме подбрахте, сега току-що съм си дошъл?… Две години във Влашко съм бил — не съм си видял още работите накъде са…
— Върви!… — ме подкарват стражарите.
— Бе, защо не разберете? — кряскам аз. — Защо не подберете нея — оногози прокопсаника, гдето ми зачерни лицето, ами мен?… Какво съм сторил аз?…