Ама разбират ли те от приказка? — Подкараха ме и аз що да сторя? — Рита ли се срещу ръжен?… Дойдохме, затвориха ме — отиде работата до съд… Изправят ме пред съда — щръкнаха с онези щикове наоколо ми солдатите, също като хайдутин… Хората ме гледат отстрани, подсмиват се, като да не съм човек… Разправям аз — нямам тук вина… Че аз не храня за хората жена… Взел съм я от боклука, гдето се рекло — гола като тояга; човек съм я направил… На къщата си и на стоката си сайбия съм я сторил — да ми бъде жена… Ако съм я бил — бил съм я, защото ме боли, защото ми посрами лицето… Разправям аз, ама слуша ли ти някой?… Като отвориха онез уста, като зинаха срещу ми: бре убиец, бре побойник — че какъв не ме направиха… убил съм й детето; бил съм я — на умиране сега лежала… Хамен на въжето да ме почакат искат… Излезе майка й, излезе баща й. — Хванали си адвокати — забравиха, че аз взех дъщеря им ей тъй… че аз можах да взема е-е жена и от род и със стока, ама взех нея с две ризи, гдето се е рекло… Пък като захортува и прокурорът: ще ме разсипят!… Разправям им аз, разправя им и моя адвокатин хубаво: бе хора, я ако вашите жени ви осрамят така, какво ще ги правите? — Хич тя да е моя жена, пък аз да не съм й господар! — Другиго да приема, от другиго да ражда — че кой ум го побира туй?… И разправих — анатисвах им тъй от сърце, ама кой те слуша? — Като рекла, бил я до умиране, убил детето. Ами че току-тъй ли хамен замахнах да я бия? — И ако тя да не беше такваз, щях ли аз с пръст да я бутна?… Бих я — кой, ако не мъж й, ще я бие?…
Отидоха съдиите в другата одая, стояха-стояха и току по едно време излязоха: — Осъждат ме на пет години затвор! Причерня ми на очите, сърцето ми се обърна — без малко що не се повалих да падна.
… На пет години — поклати отчаяно глава бай Иван — че затуй ли съм аз спал по сухите буци, затуй ли съм тичал и прибирал, затуй ли съм търпял какво не? — Тъй да ми отиде живота!… Трябало да я взема, да я кача на главата си — чунким от много личен сой беше? — Да търпя и да мукам — да я държа за хората — да се мъча да храня чужди деца… Че кой ще ми оплави лозето сега — кой ще ми натори нивята!… Ама сайдисва ли те някой? — Кой иска и да та знае! — Гния аз тука, стоят ми нивите непоорани, къща запустяла, а тя си гледа кефа при баща си; среща си любовника и не иска и да чуй! — Всички я крепят… Нивите ми продадоха нея да лечат. Ако им трябат таквизи — много ще ги намерят и под път и над път… А аз, който съм я хранил и я храня йоще, се казва — толкоз пари съм дал на държавата и цели две години солдатлък съм карал, — нека си оплаквам дните в тюрмата… Ама нали е за правда? Нали е за правда? — Ще стоя, не ме е страх и господ има отгоре!… Ей тъй да ме убият, пак не ме е страх — нали е за правда! — И Габровецът като да се стискаше о това спасително слово, което случайно му допадна от Петранова. — Ще умра за правда! — мъжествено спущаше ръка той. — Аз видях, че няма управа в този свят… нали? — Нея сега на петнайсет години тряба да тикнат тук, че ме зачерни, че ме изгори, че ми разори стоката… Че ако да не беше сторила туй чудо — всичко щеше да си е на мястото, и аз не щях да съм тук… Ама виж ти, че не я и бутат, пък и Арнаутчето си криви калпака — не ще да знае, пък аз? У… Ама нали е за правда? — с увлечение подхващаше отново бай Иван. — За правда ще стоя…
Петранов го погледна сурово и изпитателно — във взора на Габровеца свети някаква мъжественост, увереност, но Петранов го гледа с възмущение и мръщи недоволно вежди.
— За правда, а? — дума той.
— За правда! — уверено отсече бай Иван.
„Правда… И ти за правда се запъваш — несъзнателно, като в сън, шепне на себе си Петранов. — Ах, тази правда…“ — въздъхна той.
Но тия несвързани тихи думи селянинът сякаш не дочу. Той се огледа наоколо, па като се пробуди, прескочи изтегналия се задрямал турчин и отиде да плете мрежата си нататък.
Петранов, облегнат о стената, остана като вцепенен, в главата му нахлуха рояк мисли, които сякаш го упоиха.
III
Слънчевите лъчи се подхлъзнаха от високите железни порти. Духна студен северен вятър, който премрежи въздуха с прах. Мрачна дрезгавина пребули синьото небе. От всички кътове на затвора като да се провлече и разля унилост и сън. Дългата наклонена стряха като да прехлупи злокобно всичко. Мълчаливо, като сенки, блуждаят затворниците из двора. Откъслечно сухо пробъбре нещо някой, други пусне шега — невесел смях се разлее по лицата им, но скоро изчезва.
Петранов е сам. Навел глава, разхожда се той назад-напред край стряхата, ту завие енергично мустаци, ту нервно заглади брада. Той е по-бодър — посвикнал с всичко. И като да живее само в себе си.