— Как е… омръзва… нали?… — чу отстрана той, изви глава и — наспоред с него тръгна Габровеца.
Петранов сякаш не обръща внимание на него. Той му не отвърна, а бай Ивана нещо още по-силно зачопля — и той търси някак да го заприкаже… Усеща се сроден с Петранова и иска още пред него да си излее сърцето — да му поолекне.
— Ех, тука ще ти дотегне и живот, и всичко… ще станеш пишман защо си се родил… Стоя-стоя и си мисля: кой е измудрил и туй мъчило — здрав човек, тикни го в дупката, — да умре празен! Чунким не стигат други мъчила, ами и хората да измислят още…
— Потрябат — със скрита злоба, разсеяно каза Петранов, като захапа нервно устни. — И тюрми са нужни… Потрябат…
Габровецът разбра, че Петранов се подбива.
— Да запират хората за правда ли? — Чунким, аслъ то само кривдата на този свят може безгрижно да мине, я…
— Тъй… тъй — гледайки земята, натърти сурово Петранов, — да запират хората за правда — за хората, които убиват и насилват, трябат затвори…
Габровецът неразбрано опули очи. Някакво зло предчувствие го облада, той като да изтръпна и смънка.
Мълчание.
— Та санким — със заекване каза селянинът — тъй а-а? — Трябат, ще речеш ти… Ами за онези… за тези жени и тия хлапетии, дето тичат по хорските жени — за тях — оживено додаде той — тряба да изкопаят такива зандани, че никога лице божие да не видят…
Петранов се усмихна злобно.
— Ами тези, дето изнасилват, бият и убиват — какво да ги правят тях? — Где да ги пъхнат тях?…
Габровецът опули очи и неволно продума: — Дето бият… За мен ли разправяш? — Кого съм аз убил?… Нека каже — кого съм насилил?…
— Ама жена си — го пресече Петранов — преби… че и детето й уби…
— Ба, ами тя… Аз стоя тука нейните грехове да изплащам… И защо — защото съм я взел от боклука, гола — човек съм я направил. А тя да отиде с другиго… а? И сега тук с тези хайдути и аз да гния… Никого не съм насилил! Поп ме е венчавал… Не съм я убил! Бил съм я, защото ме боли, защото станах за смях на хората — чужда жена не съм отишъл да бия, я! — Я твойта жена… — Ти женен ли си?
— Не съм.
— Е, да имаш жена, че тъй тя да те разсипе — ще я оставиш ли, а?
— Първо и първо, тя не ти е изменила…
— Как да не ми е изменила? — Че туй дете да не е мое?… Аз две години не бях я виждал…
— Тя не ти е изменила — вдигна успокоително ръка Петранов — затуй, защото някога тя не те е обичала и никога не е могла да ти бъде вярна. Ти знаеш, че тя си е обичала другиго, него е искала, а си отишъл при баща й да я искаш. Той за богатството ти продал дъщеря си. Ти си купил силом една стока и вместо да я пазиш, оставил си я — взел я този, чиято си е била… Ти си отишъл при други, чужди влахкини, които не са били твои жени, а тя отишла при тогози, когото обича и от ръцете на когото ти си я изскубнал…
На Габровеца притъмня пред очите. Той не можа да разбере думите му, но сякаш мястото, дето стоеше, се поклати под краката му. Няколко пъти зина да продума, но нещо като да го задавяше.
Петранов го погледна сурово, безучастно и кимна утвърдително с глава.
Селянинът като да се поопомни, посъвзе и погледна плахо и с недоумение: — Е, та как излиза тъй, по твойта сметка?
— Не насилвайте момичетата, знайте, че и те са хора, ако искате да имате верни жени — заключи Петранов.
— Бе, баща й ми я е дал на ръка! — Хич, ако баща й не й заповяда, че кой?… Като е обичала другиго, него да е взела… Ама… (тука Габровецът си спомни как на злом на Арнаутчето той ходеше и приказваше из село и като че нему напук наблегна пред баща й да му я даде)… ама аз съм се венчал с нея… Попът й е казал да ми е вярна и да ми се покорява…
Той не можеше да говори повече… Петранов зави настрана, а Габровецът остана сам. Умът му от дъно като да се потърси; нещо запъпла в гърдите му — той не проумява що става с него. „Добър е — не е лош човек — мислеше той, — прав е, прав е като бога. — Ама защо хортува тъй? — Учен е; не е да не отбира… Ама защо ми приказва, че съм я насилил, че съм убил?… Нали тя всичко стори? — Тя повикала оногози… хората на мен се смееха… Насилил си, бил си — ами че нали тя ме посрами — не отидох да я бия без вина, я?… Замахнах, когато вече ми причерня на очите. Та друга тъй да стори, мъж й ще го понесе ли?… Обичала го — че тя може да обича колко ще хора, ако тръгне подир всекиго, какво ще стане?… Нали затуй се жени човек, да му е вярна жена му, да го слуша — същата му да върти.“
Дълго се виха тия мисли в ума му. Той се оправдава пред себе си, усеща, че е невинен, че са го осъдили за правда, но все като че ли нещо се изхлузва из ръцете му — той не може хубаво да разбере, само чувства, че тука има нещо грозно, страшно. Нигде го не свърта. Обърне се насам-нататък, сякаш си търси място!!…