И някаква боязливост сякаш го привожда в умиление. Стори му се, че ако му разправи както той си знай, тъй — да излее душата си пред него, Петранов ще го проумей, ще… му помогне.
Габровецът като да се забрави, със затаен дъх той се наведе над спящия и взе да го бута по рамото с ръка. Петранов протегна мършава ръка, откри очи сънливо и в недоумение погледна на затворника.
— Ами тя всичко стори — подзе нерешително Габровеца, — тя всичко тука стори — аз нямам пръст в тая работа… Не ми ли стига, гдето сега тук тегля, ами аз пак виновен…
Петранов не може още да се опомни.
И двамата мълчат.
— А, как ще кажеш? — зашепна отново той. — Всички хора ми се смееха, че съм я държал за другиго… Тя ме посрами, разсипа ме, лицето ми зачерни, аз ли съм пак крив?… — Той искаше да каже „аз съм тук за правда“, но някой изпъхтя из другия кът, той се сепна и като да нема сила да доизкаже.
Петранов слуша и не чува; гледа го плахо, неуверено. Той сам не знае сънува ли, или гледа пред себе си бай Ивана.
— Какво искаш? — каза най-подир строго той.
— Искам да те питам — виновно отвърна той, — защото тя е крива тука, взех я от бащината й къща гола като тояга, пък тя ме посрами, разсипа ме, станах за присмех на хората…
Петранов се посъвзе, потри очи, опомни се и с още по-голямо удивление изгледа удивеното лице на затворника. Но и сам не знае що да му отвърне.
— Разсипа ме — продължи бай Иван, като се наведе към него, — я виж до кой ред ме докара!… Как ще вляза между хора сега?… Нея трябаше тук да тикнат…
— Е, че какво искаш?…
— А бе, искам — смути се и се замисли селякът — да ти кажа… да ти кажа, че хората на мен се смееха — нея трябаше тук да тикнат…
— Ами ти си я бил! — отвръща Петранов.
— Бил съм я, защото ми е жена, защото…
— Ама другиго либила — го пресече той.
— Е, другиго либила — кимна глава Габровеца, — ама нали за мен се е венчала…
— Тя не се е венчала за теб, а баща й я продал за богатството ти… Хора вече не се продават… И не ти стига, че си я изнасилил, че си й затрил живота, ами си отишъл още да я биеш, да убиеш детенцето в утробата й… Хм! Що ти е сторило теб детенцето? Още бял свят невидяло.
И небрежно обърна гръб към него.
Габровеца остана слисан.
„… Убил си детето й — мислеше той, клюмайки отново на мястото си, — убил си го, още бял свят невидяло. Че нейно ли е туй дете?… Че тряба ли ми мен: мойта жена да ражда чужди деца…“
Бай Иван унило закрива очи, но сънят не пада на морните клепки. Той е слаб, отпаднал, само през ума му се редят една подир друга мисли без край.
„… Какво ми е сторило детето й — пропълзява през ума му, — че какво ми е сторило? — Как, какво да ми е сторило, кога за него ми се смеят хората — за туй чуждо дете. Нали за него стана всичко…“
Но зад тия мисли, сякаш нещо страшно расте. Под тяхното було той съзира едно малко невинно същество и в душата му се повдига умилително чувство, размесено с дива злоба.
„… Детето й… Какво да й правя детето? Да го храня? — Да го гледам?… Да търпя да ми се смеят всички хора за него… за нея…“
И Габровецът сякаш пак опира до някоя стена и не може да отиде по-нататък. Той усеща — има нещо тук… ама не е негова вината. Всичкото село го знае… Ами той не може да се наддума с Петранова ки!… Да речеше той да надзърне в душата му, ще види, че не е крив и ще… го оправдае…
Петлите зачестиха; тук-таме птичетата разтърсиха чевръсто криле и зачуруликаха; в небето се пропукваше зората. Селянинът, умалял, изнемощял се унесе полека-лека, забрави се в мислите си и заклюма…
V
Ръмеше дъжд. Натегналото небо се бе надвесило, като да искаше да прехлупи под себе си унило заклюмалата земя. Във въздуха повява някаква мъртва хладина, по вадолиците течаха мътните порои, а ръмоленето на дъжда като да шептеше нещо и замайваше душата…
Затворниците, разделени под стряхата, едни унило навеждаха глави, други със сънливи очи гледаха разсеяно, а трети, ударили гръб о стената, като да бяха се унесли… Петранов се провира между арестантите и крачи назад-напред, сякаш всичко му е дотегнало…
Той се възпря с ръце хванати назад.
— Нали ти казах, че пак ще ми додеш… — зачу отзаде си той глас. Обърна се: двама затворници, ниско остригани, се смееха. Единът, с дълго, черно, изтрито палто, бе скрил ръце в джобове, а другият, с вързан врат, който едвам обръщаше, бе облякъл жилетка без копчета.
— Аз си знаех стоката — продължаваше затворникът с вързания врат, — остро желязо в торба не стои…