— Ама да видиш само — завъртя гордо глава затворникът в черното палто, — завих и замаях на всичките главата…
— Бре! Аман, бе Куте… — се изсмя той, като повдигна ръка да поправи вързалката на врата си, и една силна миризма на карболова вода и йодоформ удари Петранова в носа.
— Заприщиха ме — начена с докачено самолюбие затворника в черното палто, — тамам щях да прецапам голямата локва… Дунава де — намигна знаменателно той, — щях да се шибна във Влашко, ама… пипнаха ме… Събират селянията, разпитват ги… И един разправя, че съм му дал бурен за ревматизъм, други — за треска, че съм го обелил пет лева — ама онъз… най-много кряскаше, че съм й влез един пуяк да й гледам…
— Е, на какво умееш да гледаш?…
— Ах… на боб, на зърно — на каквото… стига туй да дадат — и той потри знаменателно палец о показалец, като да чете пари.
— И гледач, и доктор стана ти демек…
— Ех, ами едного го проводих да си изгуби ума по имане — се усмихна с гордо съзнание за своето достойнство той.
— Хм… И на малджилък го удари — поклати глава другият.
— Ами, Петлето — начена оживено затворникът в черното палто — да го видиш само какво се е умъдрило — цял въртокъщник… Прибрало жена си и ката събота по пазаря — чалащисва нагоре-надолу… Светец, ти казвам… Вечер, още немръкнало, то се прибрало в къщи, сутрин задига кошницата! Ходи по гъби, по риба, да не повярваш, цял търговец станало… Отивам при него, смигвам му — то като че ли ни лук яло, ни лук мирисало. „Тъй, вика, аз сега си гледам работата“… Ха-ха-ха!…
— Остави го — махна ръка другият важно — и от него адам олмаджак…
Петранов кимна глава и ги отмина.
„Народ… разправяй и бори се за такъв народ — говореше на себе си той. — Той го счита за гордост да напакости… И със своите престъпления се гордее… Мисли, че принася жертва, като го затворят, накажат… А тоз, който работи мирно, той го нарича глупец, присмива му се… Народ — само крещим ний, — послушай го, разбери го и тогаз…“
В туй време край него случайно мина Габровецът и нещо като да го потегли към него.
— Какво ти бе скимнало нощес? — подхвана той, като се изстъпи пред него.
Габровецът го погледна тъпо и рабски начена: — Абе ти си добър човек, виждам те, дип умен човек си, ама защо не можем да си срещнем приказката с тебе? Защо ме гълчиш?… Защо изкарваш все мене крив?
Петранов го погледна.
— Ти все жена си укоряваш — додаде след малко той. — Какво ти е сторила тя, когато ти си я взел със злом, дето се казва: изнасилил си я; жива си я уморил и не ти стигало още туй, ами бил си я, осакатил си я, та и детенцето й си убил… Какво ти е сторило то?…
Тия думи нахълтват в душата на Габровеца, побеждават го и той се усеща някак чужд на себе си. Смисля се — Петранов е прав, ама и той е прав… И двамата са прави… И затворникът омеква, умилява се нечаяно…
— Че как да съм я уморил — подема замислено виновно Габровецът. — Гладна ли, жедна ли остана?
— Ех, ти пак твойта си знаеш… Не храни хляба, казват хората, ами сладките приказки. — А ти какво си сторил? — Венчал си се и хайде във Влашко — тичаш подир влахкинките, ама зер, кой ще те види? — Кой те знае там? Пък тя тук да те чака. Ама барем да те е обичала!… Пък ти, като черкезин, си я извлякъл от бащината й къща… И искаш да те чака… А пред нея е любовникът й — тя го люби… Та само ти ли си човек бе? Тя не е ли млада — тя без сърце ли е?…
С вряла вода като да го попарят. Очите му се размъщат, коленете му се подсичат, завива му се свят.
Тъй да говорят за него… и в очите му, когато той тегли за една нищо и никаква… Когато той е прав, прав е… И пак да го укривяват? — Че що е сторил той? — ударил я: кой мъж не бие жена си?… Ами тя — тя… Опозори го, зачерни го, разсипа го. И току-тъй не я удари той, я!… Нали му се пресмяха хората… И пак той кривият…
Габровецът нерешително погледна Петранова.
И двамата мълчат.
— Ама не хортувай тъй бе — вдигна очи Габровеца, като да просеше милост. — Аз не съм кабахатлия… Разбери ме — не мога да приказвам… не ме… не ме върти да ме мъчиш… Млада, викаш — ами нали ми е жена? То по-напред кого е любила, не се хваща: за мен се е венчала — моя е. Мене сега тряба да има… Видиш хората сега не се смеят на него, ами пак на мен… Защото с мен се венчала, защото аз съм я взел от баща й — довел съм я на мойта къща… Пък ти защо хортуваш тъй, а? — Не разбираш ли?… Детето й месиш, че ще й храня ли аз детето?… То мое ли е детето?
— Твое ли е детето? — повтори сърдито, като да го пресече Петранов. — Ами то сторило ли ти е нещо?
— Сторило ли ми е нещо? — Че нали за него всичко стана. Ако да не бе то…