Еди Маринов
За щастието
1. Какво е щастие?
Това е един от въпросите, които хората са си задавали, още преди да станат изцяло разумни. Това е един от въпросите, които всеки човек съзнателно, несъзнателно или подсъзнателно задава сам на себе си. Това е един от въпросите, на които човекът като такъв никога няма да може да отговори.
2. Щастието и гледната точка.
Всеки човек има своя собствена представа за щастието: за едни то е удовлетворението от постигането на някаква цел; за други то е любовта, приятелството, уважението, материалните блага; за трети то е в задоволеността от живота. Има и хора, които смятат, че човек е щастлив поначало, че животът е щастие. Други пък търсят щастието си в смъртта. Може би, ако някой или нещо може да обхване всички субективни гледни точки, да ги обедини в един многопластов модел (разбира се, това не може да бъде човекът, съществуващ днес, а според мен не може да бъде и човекът въобще), би се получила една картина, която, ако не е щастието в истинският му вид, то поне се доближава максимално до него.
3. Щастието и човекът.
Единственият вид, за който човекът знае, че изпитва щастие е… човекът. На това се основава и мнението, споделяно от много хора, че само човек може да бъде щастлив. Или ако не само човекът, то само разумните същества, а тъй като „човекът е единственото познато разумно същество“, както самият той смята, значи само той може да бъде щастлив. И ако попитате поддръжниците на тази теория, защо мислят така, те ще отговорят: „Кое е единственото същество, можещо да мисли? Кое е единственото същество, можещо да оценява? — Човекът! А какво е щастието? В какво се състои то? — В осмислянето и оценяването на това, което имаш. Следователно нищо освен човека не може да бъде щастливо — то може да бъде само задоволено от живота си!“ Но тези хора забравят фактора на недоразбиране относно щастието и фактора незнание относно разумността на различните същества. Защо задоволеността от живота да не е щастие? Почти всички хора искат само това — да са задоволени от живота — това е щастието за тях. Нима това ги прави животни? Не би ли трябвало точно животните — „съществата без съвест и разум“, „тези, които не могат да разграничат доброто от злото“, да бъдат напълно щастливи?
4. Пълното щастие.
И по този въпрос съществуват много мнения. Някои са напълно задоволени и смятат, че са напълно щастливи — това ги превръща в „животни“. Някои се стремят към пълното щастие — за себе си и за човечеството. Това са гениите и героите, но повечето се превръщат в най-големите врагове на човечеството. Някои мечтаят за пълното щастие. Повечето полудяват. Да, пълното щастие съществува. Но за човека то съществува както съществуват напълно добрите или напълно лошите герои. Съществува в Рая, на остров Утопия, във Валхала или в Града на слънцето. Разбира се, и на много други места. Разбира се, навсякъде е различно. Но различни са и хората.
5. Човекът и пълното щастие.
Човекът винаги ще се стреми към пълното щастие, но когато го получи, той няма да го осъзнае, защото вече няма да е човек. Защото получи ли го, вече няма да има какво да търси, няма да има за какво да мечтае, мислите му няма да са вечно насочени напред — той ще стане поредното напълно щастливо, но не разбиращо това същество — животно. Или може би не? Може би ще стане бог? Моля се човекът да не получи докрай това, което желае; моля се не от омраза към хората, а с мисъл за тях; моля се, защото и аз съм просто човек, но такъв, който иска да остане какъвто е. А на кого се моля?
6. Щастието и Бога.
Моля се на Бога. Но кой е Той? Не е ли той един идеал, една фикция, едно създадено от човека по негов образ и подобие същество? Не е ли той просто напълно щастливият човек? Дали ако (не когато) някога човекът постигне пълното щастие, той ще се превърне в Бог? Не прави ли това Бога просто човек, имащ нещо повече от хората? А може би го превръща в животно? Не прави ли това животните (и двата вида) богове? Не преобръща ли това всички човешки разбирания за Съществуването?
7. Щастието и Съществуването.
Ако гореизказаното е вярно, значи не съществува такова нещо като еволюция, или тя е толкова объркана, че само „Бог“ може да я разбере. Ако предположението ни е правилно, какво ще стане с измислените от човека закони на Вселената — трябва ли да изхвърлим на боклука? Ако хипотезата е вярна, то кое става движеща сила на Съществуването — може би щастието? Тогава тази абстракция е най-основната от всичко — вероятно затова мислим за нея непрестанно?