— Стой!
Той слушаше напрегнато.
— Камбаните!…
Бяха убедени, че камбанният звън не им се причува. Вдясно от себе си познаха припрения звън, идещ от енорията. В Мон знаеха, че те са в беда и биеха камбаните, за да ги ориентират. В Сен Леонар един от малките Жуган, старите неприятели, сигурно ги викаше със своя рог, защото той заместваше сега прадядото, чийто дъх вече не достигаше да надува раковината, прочутия „конус“, който трийсет години бяха слушали да бучи сред мъглистите изпарения… Ударите на камбаните достигаха до тях през една пролука в мъглата. Като слушаше как звънти задъханото им безпокойство, Андре внезапно си помисли с угризение за тревогата, която те носеха на Лоранс. Сега жените и приятелите им се безпокояха, но бяха заедно: и крепеше ги онази обща тревога, която угрозата на морета винаги събуждаше в това рибарско село, каквото Мон беше през зимата. А Лоранс се тревожете сама, без нито един приятел край нея, защото дори мъката не би я накарала да иде при другите! С някакво предчувствие, което сега го поразяваше, тя го бе молила да се откаже от този лов заради нея… а той грубо и бе отказал. О, ако се върнеше!…
Камбаните замлъкнаха отведнъж и го изтръгнаха от разкаянието му, от страстните обещания, които си даваше.
Старият Биар рече:
— Продължава да звъни, ама дупката се запуши: не се чува вече.
И реши:
— Оттам идеше!
Доше тръгна отново и избоботи:
— Като си помисля, че камбаната за мъглите мухлясва от двайсет години на тавана на сакристията!
Готовите да се притекат на помощ монаси наистина бяха окачили на времето в звънарната на абатската църква една огромна камбана, която почваха да бият, щом първите талази на мъглата плъзнеха по тинестия пясък. Революцията, която реквизира всичкия бронз на абатството, му бе оставила тази камбана. Но когато събориха звънарната, за да я реконструират, бяха я свалили и оттогава бе останала забравена под прахоляци и мазилка. За нея се сещаха само в беда, като за някой стар, изоставен и немощен светия.
Камбанният звън ги бе насочил надясно. Дъното леко се издигаше и те се озоваха на сух пясък. Двамата Биар познаваха всяка плитчина по бреговете. Щом стигнеха някоя, те я назоваваха — щяха да знаят поне дали бяха загубили или спечелили, дали вървяха към Мон, или се носеха право към морето… Но ботушите почти веднага зашляпаха; „заливът“, водната равнина, продължаваше. Бяха се натъкнали само на една незначителна бърчинка, която нищо не можеше да им покаже.
— Колко стана? — пак попита старият.
— Два и три…
Сега пък часовникът приковаваше вниманието на Андре. Един поглед за връзка с другите две сенки, един за стрелките… Два и четири… Два и пет… След четвърт час — приливът! А ако не се намираха съвсем близо до Мон!… Последните, които се бяха загубили предната година, бяха попаднали на кулата Томблен, която тогава не е била опасвана от река. Бяха се качили в нея, бяха прекарали една ледена януарска нощ, но се бяха върнали призори при отлив, в ясно време — в изумения Мон, където жените им вече плачеха… Три часа бяха викали след тях от Северната кула… Той още си спомняше за изпадналите в беда яйчарки, заплели се из един пясъчен насип, по-висок от речния бряг. За да не рискуват, както тези четиримата например, да се впуснат в смъртноопасен ход преди приливната вълна, те бяха предпочели да предизвикат съдбата си: бяха се оставили водата да ги обгради, а после да ги покрие малко по малко. Скупчени на грозд, те бяха устояли на течението, водата им бе стигнала до кръста, после, след мъчителни часове, тя бе спаднала, оставяйки ги вкочанени на пясъка. Но тогава приливът е бил съвсем слаб, а днес е в пълната си сила…
Старият Биар отново рязко се спря, сякаш се бе натъкнал на някакво препятствие. И наистина така беше, защото пред него се издигаше един черен и висок кол; предполагаше се, че до него има и други, и Биар, който сам ги бе познал, защото сам ги бе сякъл, дялал и заострял, заяви вече съкрушен:
— Нашите са…
След час и четвърт вървене те се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали!
Въпреки това старият тръгна отново, но този път по-бавно. От кол на кол, те стигнаха края на редицата до последния, където се закачаше мрежата, този, който беше забит най-близо до Мон, само на два километра от скалите, на двайсет минути бърз ход! Там Андре видя с изумление, че Биар хвърля своя кош, обръща го и сяда отгоре му. Другите мълчаха, но той помисли, че това е злокобно отчаяние, отказ от борбата, мрачно примирение със съдбата и полита трескаво: