– Ще ти бъдат заплатени, Бернардие.
– Това е беззаконие!
– Не, това е Редът, драги мой. Пък и какво е законът? Законът – това е Лордполицаят. Затова довършете вашата драма. Мога да остана, нали?
– Да, господин полковник.
– Но ще обещаеш, че никому няма да казваш… Че съм останал… Че съм гледал театър…
– Обещавам, господин полковник.
Духа ужасен вятър и разнася зловония, найлонови пликове, хартиени парчета, полимерни връзки и яки. Какво ли не може да намери човек сред огромните купове на това бунище – клозетни чинии, копринени ръкавици, модни списания, магнетофонни ленти, раздрани обувки, птичи пух, бутилки, иригатори – изобщо всичко, което модерният човек купува, за да го изхвърли.
Отношенията на човека със сметта винаги са ми изглеждали странни – като че ли се обичат. В магазините огромни тълпи купувачи грабят всяка приумица на индустрията за вещи и само седмица след това тези вещи идват при мен – Генералния боклукчия на Дарлингтън. Ако залепиш ухо до земята, чуваш тихо равномерно боботене. Не е пулсът на планетата, не са генератори, не са енергийни колектори, а вените на двайсет и втори век – сметопроводите.
Човекът, значи, в началото гълта. Хвърля милиони грошове, за да има. За насладата да има. Но животът на вещите е кратък – така ги правят, че скоро потъват в домашния стомах за първично смилане, после минават през градския черен дроб за отделяне на токсините, след това ги глътват червата, тънките и дебелите, сиреч сметопроводите, накрая мощни пулсатори ги изхвърлят през ануса на Дарлингтън. А там съм аз – Генералният боклукчия на града. Боклукчии има много, всяко говедо може да стане боклукчия, но Генералният е един. Според ценза на заслугите.
Ха, каква обувка! Другата е с тънка подметка, а тази – с дебела. Господин притежателят или е ходил наклонен, или кракът му е бил по-къс. Какви ли не работи измисля умният човек! Ей нà сега – еднакви обувки, а с различни подметки.
Моята работа е да селекционирам отпадъците. На един куп хартиите, на друг ебонита, на трети поливинилхлорида и тъй нататък. А за това е необходимо да си образован. Вярно, с моето образование можех да стана дори иконом, но нямаше да бъда Генерален. Сега като погледна пред себе си – ширнало се огромно поле с мръсотия, дъхът ти застива. Толкова много мръсотия, че неволно събужда в гърдите ти възторг! Гледаш, гледаш, окото ти не се насища, сладко ти става, сякаш цялата планета е една необятна мръсотия! И като си помислиш, че всичко това е дело на човека, как да не хлъцнеш от възхищение!
Но аз съм Генерален, тъй да се каже – надзирател. Осемнайсет робота имам на служба при мен като редови боклукчии. Слушат ме, не мога да се оплача. Глупавички са наистина, но какво да ти правиш… Вчера идва един при мен, носи някакво камъче, какво е това, казва, господин Генерален? Гледам – черно, поресто, не мирише. Сетих се. Слушай, казвам, прòсти ми роботе, това е метеорит, хондрит. Тези дребни частици са хондри, около тях това е оливин, ортопироксен, камасит, тенит. Онзи се пули: Че откъде толкова знаеш, господин Генерален? Какво да му разправям…
Да си призная, понякога дори аз съм безсилен. Преди време ми носят нещо като тръба, но дървено и с дупки. Като го надуеш от единия край, свири, майка му стара. И като натискаш различните дупки, излизат различни звуци – тънки, средни, дебели. Странна работа! Знам си, че е забранена вещ. Някой го е имал тайно, даже може да е свирел – боже опази! А после, като са го надушили, хайде в домашния стомах. И го лепва на моя задник, аз да отговарям. Откъде накъде аз! Казвам на моя човек: Слушай, нито си го виждал, нито си го чувал, ясно ли е! И го изгорих. Няма заради една дървена тръба да си загубя службата.
Добра си ми е работата, добра ми е заплатата. И подчинените са добри. Само една шантава имам. Хубавичка е, ама нещо ù мърда – ходи с дълги бели рокли и винаги носи на главата си венче от маргаритки. Лека е, безобидна, пее си. Като дам почивка, все се домъква при мен – да си бъбрим. Трябва да я търпя, нали съм Генерален, не е прилично да се отнасям високомерно с подчинените. Ето я, пак ще ми се лепне и започват едни безкрайни тъпи приказки.
– Ти как се казваш? – пита.
– Че не знаеш ли, аз съм Генералният боклукчия, вашият шеф.
– Това не е име, а длъжност.
– Аз съм робот – казвам. – Роботите нямат имена, само номера и длъжности по единната социална таблица.
– Имат – казва шантавата. – Аз например съм Принцесата – и сяда направо върху купчината животински кокали.
– Не сядай там – казвам. – Току-що съм ги подредил, разваляш ми работата.