Но тя изобщо не ми обръща внимание, рови с клечка и съвсем разтурва купчинката.
– А къде си бил преди това? – пита.
– Никъде, скоро съм произведен.
– Ами, лъжеш – казва шантавата. – Виж колко си стар.
– Значи съм произведен стар! – настоявам аз. Мълчи. Какво ще ми каже тя на мен… Този свят ми е ясен и особено въпросите със сметта. Там съм най-големият специалист, мога да различавам към четири хиляди вида отпадъци.
– Доволна ли си от работата? – питам.
– Работа като работа – отговаря тя. – Само дето не мога да търпя мръсните мъжки гащи.
– Ако е въпрос, и аз не мога да търпя дамските превръзки. Я виж, целият триста и седми парцел е пълен, но какво да правя – специфика на работата.
От хълма се спуска следобедният вятър, подема зловонията и ги разнася по цялото поле. Става хладно, но миризмата е по-страшна – вмъква се през носа и се забива направо в мозъка. Няколко пъти предложих на роботите-боклукчии да се махнат обонятелните сензори, че да работят всеотдайно, но не, не дават – от Лигата за защита на изкуствените разуми. И се мъчим в тази смрад, а вечер ни къпят с антисептични разтвори, защото тук се въди каква ли не микроорганизмова гад…
– Понякога ми е тъжно – казва шантавата. – Струва ми се, че преди съм била принцеса, че съм излязла от някаква страшна приказка. А не помня, нищо не помня, сякаш са промили миналото от мозъка ми. Нямам минало. Защо нямам минало?
– Ех, пък и ти! – отговарям. – Щом не помниш, значи не трябва да помниш. Значи това минало не е за помнене. А защо винаги носиш венче от маргаритки?
– И това не знам – почти проплаква шантавата. – Смеят ми се, не отивало на професията ми. Казвам им, че съм принцеса, а те се хилят, вдигат ми полата – да видели благородническо дупе. Защо не ме защитиш?
– Аз ли? Че защо пък аз? Не искам да се меся в живота на подчинените ми.
– Знаеш кои стават боклукчии – все измет, все бракувани. А аз съм от втора луксозна „А“ с дълговременна памет.
– Може – казвам. – Но щом са те пратили тук, значи си за тук. Те си знаят работата.
– Ти трябва да ме защитиш – казва шантавата и в очите ù се появяват сълзи. – Не знам защо, но ми се струва, че точно ти трябва да ме защитиш.
– Хайде, хайде, ще видим – успокоявам я. – Сега отивай да работиш, почивката свърши.
Гледам тънките ù крачета, затънали до колене в мръсотията на Дарлингтън – не е за тук, крехка е, нежна, като направена от кристал за осветително тяло. Но началниците не ги разбират тия работи. И негово могъщество Лордполицаят, и негово благородство кметът, които аз иначе дълбоко ценя и уважавам, като казаха – при теб, та при теб! А не е за боклукчийска работа, виждат, прекалено е добра и чиста. От онези, дето Бог ги пази като свои деца. Такива само разстройват – и работата ти разстройват, и душата. Нека казват, че е лесно да си Генерален боклукчия. Не ти стига боклукът, ами трябва да се разправяш и с разумни същества!
Сега трябва да обходя района. В края на работното време винаги обхождам района, защото ме изпълва с възторг и благоговение. Докато не видя огромните възхитителни купове смет, докато не обгърна с поглед това очарователно и прелестно бунище, не мога да заспя. Сега вървя, подритвам отпадъците на цивилизацията и ми става неописуемо сладко, облива ме патетичен захлас. Някой ден непременно трябва да напиша ода за бунището на Дарлингтън. Сигурно ще я отпечатат в местния вестник.
И как да не се радваш, като знаеш, че всеки захвърлен тук предмет е доставял радост на човека, на обикновения, мил и добър човек от двайсет и втори век. Ето например това пенсне. Сигурно е красяло умното чело на някой лекар. Психиатър например. Да го наречем доктор Моорли. През него доктор Моорли е гледал и лекувал предано своите болни. И как да не ти стане мило от това нищо и никакво пенсне!
Или този пластмасов меч. Съвсем като истински, но пластмасов. Меч – откъде ли е дошъл? Каква е съдбата му? Не знаеш. И започваш да си въобразяваш. Може например да е детска играчка. Или музеен експонат – седи и го пази мил чичо с медал за доблест. Или скъп семеен спомен от отдавнашни времена. Или нещо съвсем, съвсем различно.
Това е бунището – загадка! Място за размисъл върху съдбата на вещите. Дори не само на вещите, а и на човека. Например този череп. Какви безобразници, нарушават реда! Забранено е да се хвърлят черепи, защото задръстват мембранните филтри. Има екарисаж, но някои не свикнаха с кремацията и крият черепите. Но колко ще ги криеш от будното око на държавата? Двайсет, трийсет, петдесет години. А после? После идва синът или внукът, не знае чий е черепът, не му е мил, няма спомени и буф – в сметопровода. Да му мисли там Генералният боклукчия.