Като го гледам, бил е човек с неизчерпаема духовитост, с блестяща фантазия. А сега какво отвращение извиква в мен! Чак ми се повдига! Тук са били устните, които съм целувал хиляди пъти… Къде са твоите шеги сега? Твоите премятания, твоите песни? Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях? Не ти ли е останала нито една от тях? Добре си увесил челюст, приятелю! Хайде, изтичай до спалнята на прекрасната дама и ù кажи, че ако ще да си слага и цял пръст белило, пак накрая ще стане като теб. Разсмей я с това, ако можеш, бедни ми Йорик!
– Какво разговаряш с този череп? – чувам глас, обръщам се и виждам човек на около петдесет, облечен старомодно и с папийонка от червен лъскав плат.
– Просто размишлявах – отговарям.
– Но аз те чух да го наричаш Йорик, момчето ми!
– Йорик ли? Че откъде да знам. Все някак трябваше да го назова.
Странен човек, изглежда смахнат. Изглежда, в района на Дарлингтънското бунище могат да се намерят всякакви откачени – принцеси с венчета, брадясали скитници с пури…
– Но защо точно Йорик! – настоява досадникът, иска ми се да го пратя по дяволите, ругатнята е на езика ми, набъбнала, готова за действие, пък нà – не мога, нещо ми пречи, смущавам се, кой знае защо ми се струва, че не мога да го обидя. Човек като човек, само по-смахнат, а нещо ме възпира да му го кажа…
Вървим двамата един до друг сред огромните пирамиди мръсотия, които двайсет и втори век ежеминутно изхвърля през своите хиляди ануси. Вятърът гони зад гърба ни гъсти къдели воня, парцали, пепел, пъстри етикети, листа и пух. Вървим двамата сред световната смрад, дишаме гадните изпарения на бунището, сякаш атмосферата е отровена със зловония, сякаш цялата планета е една клоака, сякаш от недрата на земята, от небето, от вселената прииждат мръсотии, заливат всичко, стичат се по главите ни, плъзват на мръсни змийчета по лицата, около устните, спускат се надолу по врата, по гърдите, просмукват се през кожата и стигат сърцето, когато той ме улавя за ръката и пита:
– А знаеш ли какво е театър, момчето ми?
Редактира: Добромир Тонев
Публикации:
1. Сборник „Греховно и неприкосновено“ – „Христо Г. Данов“, 1983 г.
2. Антология „Българска фантастика“ – „Христо Г. Данов“, 1983 г.
3. Сборник „Нагоре по стъпалата към бога“ – „Сиела“, 2009 г.
Лъжата
Емануел Икономов
След като отчаяно въведе последната възможна комбинация – други не му бяха хрумнали, а и едва ли бяха останали – натисна отново бутона за рестартиране. Този път компютърът послушно премина през всички стъпки на настройките и очевидно склони да проработи.
– Голям си майстор, брей! – възкликна секретарката. После погледна часовника на стената и му се усмихна радостно: – Май ще успея да допиша писмото, преди да се върне шефът.
– Този път имаш късмет, че… – поде Петров, като се надигна от стола.
– Да, знам – прекъсна го тя – наистина невероятен късмет, че имам колега като теб! А сега трябва да побързам.
И ловко се шмугна между него и бюрото, за да заеме току-що овакантеното място. Петров неволно притаи дъх – може би за да задържи уханието, което главата ù бе оставила, минавайки покрай носа му. Но после се запъти решително към вратата и я отвори.
– Петров! – спря го повикване в последния момент.
„Само не отново!“ – рече си той и се обърна.
– О, не ме гледай с такова сериозно изражение! – вдигна вежди секретарката. – Не те разбирам, никога не искаш кафе или бонбон. Ала да знаеш, много съм ти благодарна и ти дължа голяма услуга!
Като затвори вратата и скри лъчезарното ù личице, Петров се запита как е възможно такова красиво момиче да му се усмихва – на него, на обикновен програмист, който едва ли може да се сравнява със зализаните професорски синчета. Ала нека не се заблуждавам излишно, отрезви се той, тя е толкова мила, защото съм ù полезен, докато съм услужлив. Знаеше, че всички го търсят най-вече за работа, защото, изглежда, единствен можеше да се справи с нерешимите им проблеми.
В малката му претрупана стая него също го чакаше напрегнато писане – трябваше да довърши доклада си за институтската конференция. Един доклад, нищо особено. Колко ли такива бе написал през годините, отдавна не водеше сметка. И свои, и най-вече чужди. Първо на научния си ръководител – за да може този профан най-напред да пробута собствената си дисертация, а после да даде зелена светлина за тази на Петров. На директора на института, който обичаше да ходи на конгреси по чужбина. Последния път шефът го взе със себе си във Виена. Не от благодарност обаче. Петров подозираше, че го бе страх от евентуалните въпроси, и затова го пусна лично да изнесе доклада и съответно да отговаря на професионалните запитвания. Почти всичките му колеги мечтаеха да го привлекат за съавтор или по-точно да се присламчат за съавтор към това, което той щеше да напише…