Просто поредният доклад. Само че този път не бе толкова просто. Отново си каза, че навярно е луд да се съгласи да пише на тази тема. Затова мислите му бягаха от работата и продължаваха да се въртят около секретарката.
Даде си сметка, че всъщност я харесва. Че не го дразни, за разлика от многобройните ù колежки, които не можеше да понася. Както и те него. Николова, госпожица Николова – не бе омъжена, и то със сигурност, защото неотдавна му се наложи да поправя компютъра на Личния състав. От него бе научил и малкото ù име – Невена, което никой сякаш не използваше – не смееше или по-вероятно не знаеше. Разбулването на тази тайна даваше на Петров основание да смята, че е с една глава по-напред от другите ергени, които се облизваха като гладни котараци пред новото маце. Пък и не само те в института бяха сред мераклиите от първия ù работен ден.
Кокетна, стройна… и сякаш непристъпна. Тъмноруса, почти кестенява, със сини очи, които обаче не блестяха глупаво, а криеха загадъчна, примамлива дълбочина. Именно те бяха привлекли Петров, който иначе не обръщаше внимание на колежките си или поне се правеше, че е така.
Телефонен звън го сепна и извади от опасната пропаст, към която се бяха насочили мислите му.
– Петров! – беше Невена. Тук, в своята бърлога, той я наричаше така. Наум, само пред себе си. – Шефът дойде с организатора на конференцията, чух ги да споменават твоето име. С не особено весел тон.
Цялата неприятност на ситуацията с доклада надвисна като буреносен облак над съзнанието му. Все пак друго е секретарката на директора да е твой човек, бе последният светъл лъч сред мрачните мисли на Петров.
Потънал в голямото си кожено кресло, Кузман Първанов, ако не по Божа воля, то по тази на високопоставените си роднини директор на Хибридния институт за приложни изследвания, заби дебел пръст с мръсен нокът в разпечатката на програмата и изръмжа:
– Този Петров! – директорът, който при споменаване на служители винаги ръмжеше, този път изразяваше възмущение. – Отново се представя от ХИПИ.
Логичното съкращение на института бе именно туй, но съвсем естествено то бе напълно неприемливо за престижното научно заведение и най-вече за надутия му директор.
Първан Кузманов, главен организатор на Конференцията по авангардни приложни изследвания – с международно участие, да не се забравя! – прояви наглостта да изхихика при споменаването на нелепото институтско прозвище. Можеше да си я позволи безнаказано, защото неслучайно се явяваше втори братовчед на директора.
– А ти с твоята КАПИ-МУ да не мислиш, че си пò цвете за мирисане? – тросна се Първанов.
– Защо толкова се дразниш от този Петров? – седнал на безопасно разстояние отвъд широкото махагоново бюро, Кузманов предпочете да върне вниманието на братовчед си към другата изкупителна жертва. – Нали той ти пише докладите?
– Е, по принцип да – призна директорът, после отново заръмжа сърдито: – Ала не и в този случай!
– Как така?
– Да не съм луд да се накисна с подобна небивалица? Ако на Петров кукувица му е изпила мозъка, негов си проблем. Нека си чупи главата – така и на кукувицата ще ù е по-лесно. Не мога обаче да допусна да излага института…
– Хайде де, не ми казвай, че освен смях подобно хипарско име би предизвикало друг, по-сериозен ефект!
Кузман Първанов така кръвнишки изгледа братовчед си, че последният се усъмни дали кукувицата не е куснала за десерт и мозъченцето на директора.
– Докато все още съм с всичкия си – сякаш прочел мислите на своя събеседник, оправда се той – нямам намерение да поставям под съмнение реномето на института и по този начин да рискувам прекратяване на финансирането на неговите водещи кадри… – Зад последните думи прекалено явно прозираше защита на собственото му място и той побърза да се поправи: – Искам да кажа – на неговите най-перспективни проекти.
Братовчедът Кузманов продължаваше да го гледа недоумяващо.
– Нямам предвид използваното съкращение на института – уточни директорът – а темата на доклада на Петров. Как си представяш моето име под следното идиотско заглавие: „Ролята на случайността в сложни компютърни системи“?