– Звучи доста заинтригуващо – отвърна напълно сериозно организаторът на конференцията. – Надявам се интересът към него да привлече участниците в залата, които иначе по цял ден пият кафе и пушат във фоайето.
– Ти си побъркан! – После, след като се замисли, добави: – Чел ли си доклада?
– Не. А ти?
– Дори не съм го виждал. Имаш ли копие?
– Доколкото знам, още не е предаден.
– Нима? Ах, този Петров, направо ще ме съсипе! – Стаята отново се изпълни с ръмжене като от провлачен запис. – Отгоре на всичко ми къса и нервите!
На екрана се мъдреше с недотам едри букви само заглавието на доклада. След множество опити да започне, Петров стигна до извода, че каквото и да напише, след няколко думи, реда или абзаца неминуемо ще го изтрие. Защото докладът не вървеше, и туйто. Явно не си го представяше цялостно, за да кара от началото към края. Не му оставаше друго, освен да приложи любимия си – и то не само защото бе спасителен – подход, като тръгне от заключението и в обратен ред сглоби целия текст от гледна точка на вече готовия смислен завършек.
Напрегна се – което бе действителният резултат в непостижимото му желание да се концентрира върху досадната тема – и без очакване на помощ от някоя земна, вълшебна или просто кибермуза, долепи върховете на пръстите си до полуизтритите клавиши. Дори за миг се усмихна при спомена за приказката, в която юнаците викали неволята. Не, той нямаше да я…
В този момент телефонът дрезгаво иззвъня.
Неволята не дойде, ала вместо нея се появи неканен, макар и недотам неочакван, злият магьосник…
Петров отдавна бе настроил телефонния си апарат да дава друг сигнал при повикване от директорския кабинет.
– Петров! – чу ръмжене още при вдигане на слушалката. – Готов ли си?
– За какво да съм готов? – тросна се той, макар недоумението му да бе напълно излишно; знаеше накъде бие Първанов.
– Въпросът ми е за доклада, бе! Написа ли го?
– Остава ми малко да го довърша…
– Не ме лъжи! – ревна директорът. – Така говориш, когато още не си започнал! Както е тръгнало, не стига, че…
Тирадата щеше да трае минимум пет минути. А ако се имаше предвид ефектът на тенджерата под налягане, очевидно повишеното вътрешно напрежение на Първанов можеше да поддържа гневното му хъркане и по-дълго. Петров изключи слуха от съзнанието си. На какво ли не се научава човек в екстремни ситуации? Междувременно пръстите му забарабаниха бързо по клавиатурата.
Когато след четвърт час директорът свърши с квичене – не му бе останал повече глас за ръмжене – Петров успя да вземе най-накрая думата. Дотогава бе написал заключението и нахвърлил основните точки с кратки бележки за съдържанието им.
– Ако благоволите да минете насам, господин шефе – от опит знаеше, че от уважение към високопоставената си особа, Първанов не би си позволил да дойде по-рано от половин час, което щеше да е напълно достатъчно за грубо завършване на доклада – ще се уверите сам, че съм накрая…
– Разпечатай гооо и ми го дооонеси веднагааа! – прекъсна го с вой началството.
– Съжалявам, но нямам тонер за принтера – хитро парира Петров.
– Вземи от склада, бе!
– Както ви е известно, вие сам наредихте на никого да не се дава нищо от запасите на института без изрично ваше нареждане, и то писмено. Щом желаете, тутакси ще мина за складова разписка…
– О, не се безпокой! – окопити се директорът. – Ще дойда да видя какво си написал след малко… – последва пауза, после: – Или по-добре – като се върна от обяд. А за теб никаква почивка! Да стоиш там и да ме чакаш!
Петров погледна часовника в долния десен ъгъл на екрана и си даде сметка, че за това време може да напише още два доклада, след като най-накрая му потръгна.
Наближаваше обяд, Петров отдавна бе забравил готовия доклад и се ровеше в някаква нова програма, която бе изтеглил нощес от Интернет.
Телефонът иззвъня. Без да очаква нищо хубаво, той вдигна слушалката и рече вяло:
– Ало?
Никак не обичаше да се представя по телефона. Какво да каже: „Петров“, „Тук Петров“, „Петров слуша“ или някоя друга тъпа реплика? Тъй или иначе знаеше какво ще последва.
– Петров? – дойде очакваният отговор от слушалката.
Че кой друг да бъде? Нима някой щеше да набере този номер, без да търси именно него? А за какво можеше да го търси, имаше няколко варианта, които лесно се обобщаваха в две групи – за работа или просто за помощ, която често се налагаше да се прекласира към първата група.
– Петров, там ли си? – нетърпеливо запита приятен глас.