Невена! – стресна се той.
– Да, тук съм, Не… Николова! Извинявай, правех нещо на компютъра…
– Да не прекъсвам нещо важно? Довършването на доклада?
– Не, той е вече готов. Не се безпокой, не ми пречиш.
Само не отново срив! – помисли си в пристъп на досада. Директорът можеше да си позволява доста луксове и прищевки, ала компютърът на секретарката му бе динозавър на преклонна възраст, който периодично издишаше и отдавна да се е превърнал във вкаменелост, ако не бяха хирургическите усилия на Петров да поддържа живота и мъката му.
– Шефът и братовчед му излязоха – съобщи Невена. Странно, изглежда тя единствена се осмеляваше да нарече така Кузманов. – Ще обядваш ли?
– Не, Първанов нареди да го чакам тук да се върне от обяд.
– Значи имаш не половин час за почивка, а цели два поне.
– Как така?
– След като се нахрани, директорът ще ходи в министерството. Дори да не се бави там особено, само пътят ще му отнеме час.
– Страхотна си, Николова! – похвали я искрено Петров.
– Ще излезеш ли тогава?
Изведнъж си даде сметка, че макар изречението да не бе довършено на глас, то съдържаше още „с мен“ пред въпросителната в края си. И то поканата му бе отправена два пъти, преди да се досети. Колко съм загубен, рече си, вместо аз да я гоня, тя самата ме ръчка! Чакай малко, какво означава всичко туй?
– Петров, пак ли компютъра? – гласът на Невена сякаш спадна с една октава. – Да го оставим за друг път, ако искаш…
– О, не, предпочитам още сега – побърза той да приеме неочакваното предложение, преди да е станало твърде късно. – Много съм гладен – добави, щом се уплаши как ли ще изтълкува тя реакцията му.
На излизане от института се вляха в тълпата статисти и това не се понрави на Петров. Наричаше ги статисти, защото не виждаше какво друго правят на работното си място, освен да висят в очакване на нареждане отгоре, което да ги задейства. Най-често изпълняваният от тях скеч бе при определени случаи да приветстват публично директора – важна функция, защото явно циганката, която трябваше да го хвали, се е споминала от срам.
Сега обаче тези същите мързеланци щяха да се раздвижат и да се преобразят в ролята си на информационни работници, заради която институтският съвет бе решил да си спести всякакъв абонамент за вестници и списания. Клюкарите не хабяха нито хартия, нито телефонни единици, нито скъпо струващи компютърни мрежи. Слуховете се разпространяваха мълниеносно и навярно някой учен би спечелил Нобелова награда, ако успее да разгадае параметрите на свръхпроводимата среда, в която това бе възможно. Явно този ден в стола нямаше да има оплаквания от безвкусната храна. Всички щяха сладко да предъвкват новината: „Секретарката и оня Петров излязоха заедно!“.
Мълчаливо, за да не налеят с някоя изпусната дума масло в клюкарския огън, се запътиха към близката пицария. Той не обичаше особено пица, най-малко от българско заведение за обществено хранене – защото повечето новоизлюпени ресторантчета не бяха на по-високо ниво от социалистическите си предшественици. Обаче трябваше да поеме нещата в свои ръце – така поне смяташе, че е редно, най-вероятно заради по-консервативното си възпитание. Всъщност нямаше нищо против тя да го води, ала за пред хората, или по-точно – клюкарите от института, се налагаше да брани достойнството си. Иначе едва ли трябваше да се безпокои за показното благоприличие на секретарката, след като еманципираните му колежки отдавна бяха проумели, че за да им се усмихне късметът в днешно време, е нужно понякога и сами да се натискат.
Да се натискат ли? Нима Николова му се натискаше? Не може да бъде, Невена не е такава – той не искаше да е такава. Защо обаче му хрумна тогава, че тя го сваля? Сигурно защото на него му се искаше да е така, защото тя го привличаше и той я желаеше…
От пъкления водовъртеж на мислите му го извади келнерът, появил се начаса край масата им:
– Какво ще обичате?
– Коя пица предпочиташ, Н… Николова? – трябваше да внимава, прекалено се бе увлякъл по Невена.
– Бас държа, че не обичаш пица. Защо не си поръчаме спагети?
– Чудесно! – зарадва се Петров на туй просто измъкване. – Карбонара или болонезе?
– Извинете – намеси се келнерът – имаме само един вид спагети. С доматен сос и настърган кашкавал.
– Тогава две порции от каквото предлагате.
– Искаш ли да си разделим една бира? – попита го Николова и като прие забавилата се за секунда негова реакция за съгласие, кимна на келнера.
Да става каквото ще, рече си Петров, харесвам я. А дали тя би ме приела? Сякаш очевидното дотук не бе достатъчно да го убеди в това.