– Ти си забележително момиче, Николова – погледна я той в очите.
– Радвам се, че най-накрая си ме забелязал – отвърна Невена.
– Нямах предвид това – сконфузи се Петров. – Исках да кажа, че си… – не можеше или по-скоро не смееше да подбере подходящите слова.
– Думай, не се страхувай! Не хапя!
– Ето че на първо място си доста смела! – После, като пое дъх, продължи по-куражлийски: – Бих казал също загадъчна. А освен това и особено привлекателна.
– И кое те привлича най-много в мен?
Тоя път прямотата ù не го сепна и той реши да отвърне със същото.
– Макар да не те познавам, мисля, че си по-интелигентна от останалите жени в института – дори взети заедно, барабар с титлите им.
– Това вече го приемам за сериозен комплимент.
Стори му се, че Невена леко се изчерви, и кой знае защо този факт му подейства донякъде успокояващо.
– Не е комплимент, а самата истина, Николова.
– Защо не минем на малки имена? – предложи тя изведнъж. – Ти нали знаеш моето?
– Не го знам – инстинктивно Петров се затвори в себе си.
– Не лъжи! – смъмри го тя ни на шега, ни твърде сериозно.
– А защо смяташ, че лъжа? – не отстъпваше той.
Невена го изгледа изпитателно, сетне се усмихна:
– Защото не умееш да го правиш, глупавичкият ми!
– Какво те кара да мислиш така?
– Например и директорът днес те хвана, когато излъга, че си готов с доклада.
Очите на Петров се разшириха от учудване, докато същевременно стомахът му се сви от притеснение.
– Ти откъде знаеш? – запита той от светлинни години разстояние, въпреки че само масата го делеше от нея.
– Подслушвах ви – засмя се Николова.
Искреността на нейния отговор не успя да стопи студенината му.
– Защо?
– Това ми е работата.
– Не знаех, че влиза в длъжностната характеристика на секретарка – вметна язвително той.
– Не е задължение, а предпоставка човек да стане секретарка – контрира тя.
Неловкото мълчание трая до момента, в който келнерът донесе две чинии със спагети и полупълна бутилка кетчуп. Петров използва случая да отклони разговора към безобидна кулинарна тема.
– Добър апетит и наздраве! – вдигна той чашата с бира. – Апропо, откъде знаеш, че не обичам пица?
– Много просто е за отгатване – рече хитро Невена, като смигна на Петров. – Имаш вид на човек, който се стреми – може би съвсем несъзнателно – да не се оставя в руслото на стандартното, който бяга от всякакви коловози на обществени норми, неписани канони и общоприети вкусове. Затова не би поръчал пица в пицария – прекалено банално е.
Наблюдателността и логиката ù направо го зашеметиха. Никой досега не му бе правил толкова точна психологическа характеристика, нито бе успявал тъй бързо да се вмъкне под кожата му. Чувстваше се обезоръжен, да не каже направо гол пред нея, пред нейната проницателност.
– Не обичам ресторантска – призна Петров. – Рядко я правят добре.
– Тогава аз ще ти направя домашна – предложи кокетно Николова – която сигурно ще ти хареса.
Пак покана, и то съвсем открита. Директността ù все още го плашеше малко, но веднага си даде сметка, че сам си е виновен за това.
– Надявам се, че няма да забравиш да донесеш виното – потвърди тя ангажимента вместо него.
Нямаше къде да бяга, капанът хлопна. И тази дефинитивност на ситуацията дори му се понрави. Той ù се усмихна, без да съзнава, че го прави.
– Да се върнем на въпроса защо, като знаеш името ми, не го използваш?
– Добре, знам ти името – призна той.
– Кажи го тогава!
Погледна я смутено. Какво искаше от него? Не успяваше да следи обратите в разговора, които тя налагаше, чувстваше, че нагазва в непозната територия, в която бавно затъва, реакциите му се забавят, усещанията му се притъпяват.
– Невена – изрече той сякаш магическо заклинание.
– Виждаш ли, лесно е. А аз пък не знам твоето.
– Наистина ли?
– Не си го споделил с мен. Иначе мога да го науча, ала няма да е същото.
– Обещаваш ли, че няма да се смееш, ако ти го кажа?
– Обещавам – закле се сериозно тя, а в очите ù се забелязваха весели искри.
– Ленин.
Единствено в зениците ù лумнаха пламъчета.
– Ленин – изрече Невена. В тона ù не се долавяше насмешка. – Ленин Петров.
– Да. Не съм го измислил аз.
– Знам. Предполагам, че си се опитал да го смениш – говореше сериозно, с искрена симпатия, но не и със съжаление или състрадание. – Навярно на Лени.