– Когато си вадех първия паспорт – заразказва той – изпуснах умишлено последната буква. За малко да ме пратят в трудово-възпитателно училище, ако не и на по-тежко заточение.
– Представям си… Лени.
– Простиха ми уж неволната грешка, защото бях сирак. Аз обаче още не мога да простя на своите родители тази подигравка с моя живот.
– Все пак нямаше ли името и известни предимства в някои случаи?
– Е, да – спомни си той. – Учителите изглежда се страхуваха от мен. Нямаха представа кой съм всъщност. Едва ли щяха да посмеят да ме скъсат, ако не си знаех уроците. Което рядко се случваше.
– А на кого всъщност си кръстен? – подпита лукаво тя.
– Познай, ако можеш! – влезе в тона ù Петров.
– На Ленина от романа на Хъксли „Прекрасният нов свят“.
Остана изумен.
– Обичаш ли научна фантастика? – запита той, след като отпи дълга глътка бира.
– Да, доколкото ми остава време да чета. Ти как смогваш?
– Какво да смогвам?
– Да изчиташ книгите, които криеш, обвити в стари разпечатки.
– Не ме карай да се чувствам като в „1984“ на Оруел! Откъде знаеш?
– Освен да подслушвам, мога и да шпионирам.
Невена му се усмихна кокетно и го остави да се поизпържи в собствените си подозрения и страхове, докато привърши с порцията спагети.
– Не се притеснявай, само те будалкам – каза тя накрая. – Видях подвързаните книжки в куфарчето ти, докато ми оправяше компютъра тази сутрин.
– Не бива да се майтапиш с такива сериозни неща – намуси се Петров. – До гуша ми е дошло от атмосферата на дебнене в института и скрояване на всевъзможни номера сред колегите…
– Хайде, Лени, не се сърди, а помисли логично: държавата ни няма средства, за да организира такова следене. Пък и институтът не прави нищо, което да представлява и най-малък интерес за когото и да било.
Очите ù срещнаха неговите и на явното му възмущение Николова отговори с ново ласкателство:
– Освен може би ти. Станал си център на вниманието. – След като Петров не реагира, тя допълни: – Всички говорят само за теб и скандалния ти доклад, който бил срам за науката.
– Така ли? – той махна на келнера за сметката. – Да не би да са го чели?
– Ще ми дадеш ли аз да го прочета? – отново атакува тя от неочаквана посока.
– Защо? Той е доста теоретичен, да не кажа само една хипотеза…
– И едва ли ще го разбера?
– Нямах предвид това…
– При моята интелигентност, както ти сам се изрази…
Неотразима е! – помисли си Петров. Чаровна, упорита, непропускаща, че и тънка психоложка за капак! Човек направо не може да ù устои и съзнателно пада в капаните ù! А пък как само измести Петров с Лени!
– И любовта ти към научната фантастика – вметна той.
– За мен ще е чест първа да се запозная с епохалното ти откритие.
Прие предизвикателството ù по-насериозно, отколкото цялата му там научна конференция с международно участие. Докъде можеше да го докара една жена само! И то за толкова кратко.
– Да вървим, че времето лети! – подкани го Невена, докато той плащаше.
– Не искаш ли кафе?
– Ще ти направя при мен. Знам къде шефът крие кафето, което донесе от Виена.
Когато наближиха входа на института, тя го хвана под ръка.
Ленин реши, че сигурно няма съществено значение дали ще скандализира колегите си и по още един, ненаучен повод.
Тази нощ Петров сънува кошмари. Накъдето и да се обърне, вижда Невена, която като Горгона го примамва, а после пипалата ù го обгръщат, претърсват, измъкват смачканите листове от вътрешния му джоб…
Всички искат доклада му, всички очакват скандала като празник, а кулминацията на карнавала е изгарянето на еретика Петров на кладата…
Прокрадва се в тъмното по коридорите на института и се вмъква в бърлогата си. Но вече не изпитва предишната сигурност в нея. Май все пак го наблюдават. Ако се има предвид елементарното подслушване на Николова, какви ли суперсредства използват директорът и другите? Той няма никакъв шанс да ги разкрие, нито себе си да скрие…
Събуди се целият в пот. Часовникът показваше четири. Чуваше се тиктакане. Господи! Та нали часовникът бе електронен! Надигна се и така се доразбуди. Навън бе тъмно, а по перваза на равни интервали се разбиваха дъждовни капки.
Предварителното вътрешно обсъждане на докладите за конференцията се водеше по-разгорещено и от защитата на дисертацията му, мислеше си Петров, докато колегите му един след друг се изказваха по негов адрес унищожително, подигравателно, заядливо-заплашително. Бе престанал да ги слуша внимателно, защото не възнамеряваше да им опонира. Стратегията на защитата му щеше да е съвсем друга. Някогашният му научен ръководител, професор от старата школа, преживял и препатил много по-различни времена, я наричаше „разузнаване с бой“. Което просто означаваше да засегнеш болните места на противниците, вместо да парираш ударите им. Тогава те сами щяха да те оставят на мира.