– Не знам дали има смисъл – уклончиво започна той. – Освен това не бих желал да те затормозявам с проблемите си…
– Винаги има смисъл – прекъсна го тя и Ленин вдигна очи, за да срещне търсещия ù поглед – ако го споделиш с приятел.
Беше на границата да се пречупи. Поне така го чувстваше. Като пречупване. И се страхуваше, че няма да има връщане назад. Че вече няма да е същият, ако го стори. Ако сподели…
– Едва се справих с доклада – зае отбранителна позиция Петров. – Не ми е приятно да коментирам темата.
– Защо?
– Така – тросна се. – Не знам.
– Знаеш! – настоя Невена.
– Не прекалявай с търпението ми!
– Лъжата ли е ключовата дума?
Сякаш го прободе право в сърцето.
– Тя е, нали?
– Става дума за ефекта на случайни събития, които не подлежат на дефиниране, още по-малко на предсказване и управляване…
– Или както ти ги наричаш – лъжи.
– Не е важно как ги наричам, важен е ефектът от тях. Статистически…
– Лени, престани да се самозалъгваш!
Петров замълча. Имаше усещането, че ще кипне, ако каже още нещо. И после ще се разкайва, когато е късно.
– Всъщност – продължи тя, като внимателно го наблюдаваше – не става въпрос за тъй наречената лъжа. Ти не умееш да лъжеш. Просто нямаш такава дарба. Това за лъжата е лаф за заблуда на противника. И тя е само върхът на айсберга. Проблемът ти е друг в действителност. И безсилието ти пред него е това, което най-много те измъчва, нали?
Ленин я гледаше над свещите и същевременно не виждаше Невена. На нейно място бе образът на Горгоната от кошмара му, чиито пипала опасно навлизаха в най-потайните ъгълчета на душата му.
– Лъжата е метафора, с която искаш да кажеш, че не си в състояние да обясниш научно това, което вършиш. И ако другите не те взимат на сериозно – при твоята репутация на суперспец – то си е за тяхна сметка. Ти обаче страдаш, че на практика работиш по нюх, на сляпо, без сам да разбираш какво точно правиш…
– Млъкни! – изсъска Лени.
– Можеш да лъжеш системите, но не се опитвай да излъжеш мен – гласът на Невена бе спокоен, очите ù обаче не искряха, а блестяха. Сълзи, досети се той. – Още по-малко – себе си.
– Трябва да тръгвам…
– Защо не останеш още? – въпросът ù му се стори направо нелеп.
– Не настоявай – отвърна. – По-добре е да си вървя.
– Както искаш.
– Съжалявам. Извинявай.
– Няма за какво, Петров.
Обръщението ù го жилна. Стана мълчаливо, изчака я да го последва и да отключи външната врата.
– Лека нощ, Николова!
Тя го хвана за ръката. Този път го държеше съвсем леко.
– Лени – промълви едва чуто – няма ли да ме целунеш?
Не те разбирам! – идваше му да изкрещи. Пък навярно и ти не ме разбираш. Със сигурност не ме разбираш!
Осветлението на стълбите изгасна. Невена продължаваше да стои като силует на прага, яркочервена фигура в тъмното, защото очите му продължаваха да виждат сексапилната рокля.
Пусна ръката му и без да каже нищо повече, затвори вратата. Чу се глухото превъртане на ключа.
Петров едва успя да спре закъснялата си реакция, за да не срещнат устните му само гладката студена повърхност на вратата. После заслиза в тъмното, сърдит на Невена, на себе си и на целия свят.
На следващия ден напразно се опитваше да стигне до секретарката на шефа, докато не научи, че е болна и няма да идва на работа.
Не се появи ни на втория, ни на третия ден. Ленин отначало не се осмели да ù се обади. Опита се чак вечерта на третия, ала никой не отговори на звъненето му. На четвъртия ден бе конференцията.
Залата се напълни точно преди да дойде неговият ред. Мислите му обаче бяха далеч от конференцията. Все пак предпочете да говори, вместо да чете, и разви по съвсем друг начин хипотезата си. Сякаш умишлено се постара да остане далеч от науката, не приведе нито една от статистиките си. Не е задължително всяка фантастика да е научна, обоснова се пред себе си.
Много се надяваше колегите му да имат достатъчно акъл да си траят, за да не подронват допълнително реномето на института. Колкото до гостите, изложението му трябваше да ги смути дотолкова, че да се откажат да дискутират подобна небивалица. В крайна сметка докладът му не бе публикуван в сборника за конференцията с извинението на Кузманов, че е пристигнал твърде късно и не е имало време да се преведе на английски. С други думи, теорията за лъжата щеше да си остане само институтски фолклор.
Изненадващо за него след стандартната покана за въпроси, каквито рядко някой задаваше на подобни конференции, се вдигна гора от ръце. Изглежда единствените, които не желаеха да вземат думата, бяха две двойки тъмни субекти в двата противоположни края на залата. И четиримата мъже бяха гладко избръснати и късо подстригани, като само настъпващата плешивост му позволи да предположи кои са военни и кои – полиция.