– За какво си мислиш? – попита Невена, след като келнерът си тръгна с поръчката само на бутилка червено вино. Бяха вечеряли в апартамента ù и решили, че ще е най-добре да проведат разговора на неутрална територия. Чувството, че е под наблюдение, не напускаше Ленин.
– За участта ми да живея в свят, изпълнен с лъжи – отговори той и се учуди откъде му хрумна да каже тъкмо това. Фактът за никого не бе новост, самият той го бе разкрил още като малък, защото логичното му мислене се бе сблъскало отрано с противоречията на заобикалящата го действителност. Че нали бе израснал в една система – не компютърна, а обществена – основана именно на триумвирата от заблуда, лъжа и лицемерие.
– Това някакъв странен намек ли е, или да го приемам като обвинение?
– Пардон, просто споделих къде блуждаят мислите ми.
– Не забравяй, че и аз имам същия късмет.
– Тук светът по-различен ли е от този у нас? – още докато задаваше въпроса, осъзна колко е наивен.
– Не особено, само лъжите му са по-малко, защото на местните им липсва фантазията на нашенеца.
Ленин се засмя на глас.
– Тази им черта сигурно би ми харесала.
– Надали. Имал ли си досега работа с неподкупни педанти?
– Навярно не.
Келнерът донесе бутилка божоле. След като отпиха наздравица за откриващия се нов живот пред тях, Петров откри, че френското вино не е задължително по-хубаво от българското.
– Невена, ще ми кажеш ли най-накрая в какво съм се забъркал?
– Радвам се, че се изрази така. Очаквах да кажеш, че аз съм те забъркала.
– Няма смисъл да те обвинявам или подозирам излишно, след като ти представляваше само една от трите или четирите партии, намесени в този неумело дирижиран цирк.
– Какво искаш да кажеш? – изгледа го подозрително тя.
– Че не само ти си ме следила. Ала това вече няма значение. Все пак твоята партия спечели. Най-малкото аз я избрах.
– Говориш, сякаш си гласувал на избори. И бълнуваш за някакви партии.
– Дали е партия, религия, масонска ложа или някой друг орден – не знам. Но определено зад теб стои мощна организация. В чиито лапи съм сега.
– Очевидно „1984“ доста ти е повлияла, Лени.
– Кой стои зад всичко това? Кажи ми, искам да знам! ЦРУ? КГБ? Наркокапитал? Арабски терористи? Не ме е страх. Нямам повече какво да губя.
– Много си далеч от истината – отвърна тя.
Петров мълчаливо напълни чашите. Този негов досаден начин на подканяне вече ù бе добре познат и донякъде засегната, Невена продължи троснато:
– Ти какво си мислиш? Че ще направиш значимо откритие, с което ще изненадаш неподготвения за него научен свят? Че той няма да следи всяка твоя стъпка от момента, в който се проявят първите симптоми на нещо нестандартно, на нещо оспорвано, на нещо, противопоставящо се на актуалните му догми?
– Мерси, като е бдял над рамото ми, да ми бе помогнал поне.
– Той тъкмо това и направи. Измъкна те, преди някой друг да заподозре какво ще изгуби без теб. Спаси пророка, преди съселяните му да го разкъсат.
– Да, знам – ехидно рече той – пътят към ада е изпълнен с добри намерения.
– Престани да се правиш на всезнайко и ме изслушай! – смъмри го Невена. – Учените отдавна са разбрали, че ако сами не се погрижат за бъдещето на човечеството, на собствените си деца, никой няма да го стори. Те все пак са представители на тъй наречената интелигенция, колкото и девалвирало да е подобно понятие – на фона на всякакви неграмотни отрепки, перчещи се с псевдокултура. Защото днес всичко е подвластно на политиката и икономиката – в едни страни икономиката управлява политиката, в други, за съжаление, е тъкмо обратното. Там разни диктатори, демагози, идеологически диверсанти и прочие престъпници държат в ръцете си лостовете на икономиката и народът страда. Сам си го преживял и знаеш колко е безперспективно. Аз затова и напуснах страната още преди години.
Ленин забеляза сянка да преминава през лицето ù, сините ù очи да стават още по-тъмни, почти черни. Прииска му се да отклони темата на разговора, да разпита Невена за живота ù, за миналото. Да я почувства по-близка и не толкоз странна. Но бе сигурен, че тя няма да го допусне. Не и в този момент. Може би друг път. Ако останат заедно. Надяваше се, че ще е така. Съзнаваше, че го желае. Силно. Изгарящо. Не по-малко от раната, в която тя сипваше сега сол с думите си.