– Учените, които от десетилетия изпълняват военни поръчки, отдавна са свикнали да работят в секретност – продължи монолога си странната жена. – Не е като едно време да се вдига шум за всяко откритие или изобретение. По-висшата цел ги кара да мълчат, да пазят ценната информация за себе си и поколенията на един по-добър свят – ако някога се стигне до него, разбира се. Пък и те никога не са били особено тщеславни.
– За съжаление, тази им черта ги прави и лоши политици – отбеляза Петров. – А без намеса в политиката как смятат, че ще успеят да трансформират този идиотски свят, който се оставя да го водят за носа?
– Прав си. Но науката иска жертви, както е казал народът, мъдър или глупав. Затова гилдията – така я наричаме, защото олицетворява сдружение на професионална основа и ни позволява да пътуваме и установяваме контакти – трябва да е особено внимателна. Нито да е твърде явна, за да заслужава да бъде забелязана – например от медиите, нито пък твърде потайна, за да събуди съмнение – да речем, у спецслужбите. Представи си, ти ако изчезнеш, когато се разчуе за великата ти теория, няма ли да привлечеш излишно внимание?
– Та аз го бях фокусирал вече – на конференцията ме наблюдаваха агенти на тайната полиция, на военното контраразузнаване, без да броя чуждестранните ловци на умни глави, сред които…
– Не започвай отново! – прекъсна го Невена, после се усмихна тъжно. – Е, все пак извинявай – от мое име и от това на колегите ми. Надявам се, ако не веднага, то един ден да разбереш защо бе нужно да те съсипем като учен. Защо се наложи най-напред да изтърпиш публично освиркване, подиграване на изследванията, най-вече отричане на истината в заключенията ти. За да станеш господин никой. За да можеш необезпокоявано да се гмурнеш в подземния свят на световната наука. Където те очакват. Да, отдавна те чакаме. Някои дори с отворени обятия.
– Ти да не играеш ролята на моя лодкар през Стикс? – хрумна му изведнъж.
– Може би – отвърна загадъчно Невена, после стана сериозна: – Знам, че бе тежко и доста неприятно, но се надявам, че самочувствието ти ще го надживее. Нали си свикнал да понасяш какво ли не в онзи институт… Но това е вече минало. Никой няма да те безпокои и подиграва повече, може дори да не ти обръщат особено внимание – в реалния свят, имам предвид. Важното е, че ще имаш свободата да правиш каквото искаш. Не си ли мечтал за това винаги?
Ленин, умислено загледан в кървавочервените отблясъци в чашата си, прие въпроса за реторичен. Тя обаче не продължи и мълчанието ù го накара да вдигне очи. Менторката му чакаше реакция. Тогава той просто кимна. А наум си каза, че превъзпитанието му явно е поверено на някой, по-упорит и от него.
– Говоря ти така, Лени, защото се надявам, че ще работиш за нас – за всички нас, към които принадлежиш и ти самият. И то с още по-голямо желание, защото ще знаеш, че не е напразно. Че има хора, които те разбират, които те уважават, които – стори му се, че тя направи милисекундна пауза – те обичат. Които разчитат на неминуемите ти постижения в науката, толкова необходими за запазване на управлението на вече необозримите по сложност системи. А и с това и контрола върху бъдещето.
– Ето че си дойдохме на думата – вметна Петров. – За киберпространството и лъжата…
– Не, ти не лъжеш, Лени – гласът ù прозвуча едновременно и приятелски мек, и убедено твърд. Най-сетне той разбра, че бе излишно да спори по въпроса. Не и с нея. – Просто имаш силно развито чувство за хармония, за ред и симетрия, за вътрешна логика. Ти може да не го съзнаваш, но именно то ти помага да „прогледнеш“ в компютърните системи, да видиш къде нещата не са наред в организирания им хаос. Също и да откриеш ключето на непозната система, все едно като да разпознаеш скритата му форма в ребус, която друг не би забелязал.
Петров я гледаше омагьосан в дълбоките тъмносини очи. Усети, че ръката ù отново хвана неговата и леко я стисна. Той отвърна със същия сигнал. Надяваше се, че са се разбрали. Повярва на нюха си като при разгадаването на система.
– Това е дарба – каза Невена – засега рядка и слабо проявена, но се надяваме да намерим начин да я засилим и направим по-разпространена. Първоначално може би и по най-баналния начин – чрез селекция.
– Изкуствен подбор? – смая се Ленин. – Имаш предвид чрез… кръстоска?
– Защо не?
– И вече сте ми намерили партньор с подходящи характеристики?
– Ти го познаваш.
Петров онемя.
– Не се учудвай толкова! Както ти говори горчивият опит, и мен ме бива по лъжите. Бих казала, че сигурно мога да те конкурирам в туй отношение. Защото системите, с които се надлъгвам, са сред най-сложните – тези на човешката психология. Ние не сме ли просто биокомпютри, фантасте?