ШАБЛЕНЕЦЪТ: Професор Шелдрейк като беше тука, и той така каза: аз такова обучение само на едно място по света съм виждал – то беше в будистки манастир. Сложни работи говореше тоя човек, та съм ги забравил. Сега ще извикам паметта си.
ИНЖЕНЕРЪТ: Ще си спомниш…
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Нищо не разбираш, щото си нов. Твоята памет е в главата ти.
ИНЖЕНЕРЪТ: А твоята?!
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Моята е на повикване. Тука вятърът издухва паметта и всеки ползва чужда.
Започва да вика.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Памет! Памет! (към ИНЖЕНЕРА) Сега ще дойде моята памет. Памет!
Влиза ПАМЕТ (ослепителна красавица, по нощница).
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Нещо си се разголила, разгологъзила си се!
ПАМЕТ се движи като на прет-а-порте.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Как човек да си покаже паметта в такъв вид? Засрами се!
ПАМЕТ: И сега какво, да си тръгвам ли?
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Стой, стой! То човек понякога решава да сподели спомените си, ама трябва да са подплатени с нещо.
ПАМЕТ: Надплатени, искаш да кажеш.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Спомените трябва да са облечени, не такива едни да прозират. На едни голи спомени кой ще повярва?
ПАМЕТ: Ще повярва, вярвай ми. (към ИНЖЕНЕРА) Той ще повярва във всичко, което му кажа.
ИНЖЕНЕРЪТ: Имате слаба памет, г-н …?
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Викай ми Шабленски.
ИНЖЕНЕРЪТ: Да, г-н Шабленски. Фина и изискана памет.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, добра е. И аз си я харесвам. Другите знаеш ли какви памети имат. Едни такива дебели, досадни стари памети. Обременени. Знаеш ли к'во е паметта ти като почне да разправя едни – аз като бях млада, мене ме искаше г-н Еди кой си. А най-лошо е паметта ти като изфиряса и като ти вика: абе не помня. Аз не помня, паметта ми не помни и к'ва стана тя. Трибуналът в Хага – никой нищо не помни и да вземем, та да се отровим като Милошевич, щото без памет не се живее. Хайде сега, мойто момиче, разкажи, когато дойде професор Шелдрейк, какво стана.
ПАМЕТ: Кой Шелдрейк?
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ти ми кажи – ти си ми паметта.
ПАМЕТ: Не се сещам.
ШАБЛЕНЕЦЪТ се удря по главата.
ПАМЕТ: А, сетих се. Когато дойде Шелдрейк. Беше с един будистки монах.
ИНЖЕНЕРЪТ: Как се казваше монахът?
ПАМЕТ: Не го помня.
ШАБЛЕНЕЦЪТ пак се удря по главата.
ПАМЕТ: Не го помня, казах!!
ШАБЛЕНЕЦЪТ пак се удря по главата.
ПАМЕТ: Стига, казах ти, че не го помня. Мога да извикам моята памет, тя го знае.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, не. Много памети – хилави спомени…
ПАМЕТ: За Шелдрейк се сетих…
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Казвай!
ПАМЕТ: Помня… Сега ще ви предам звукова картина от това паметно за града ни посещение.
ПАМЕТ заема тържествена театрална поза и започва напевно да пресъздава случилото се. Сменя гласа си, когато цитира хората, включващи се в този разговор.
„Професор Шелдрейк изнесе лекцията „За живота на малките кукувици“. Градската зала едва побра всички желаещи да го чуят. Майките дойдоха с децата си, защото мислеха, че лекцията ще е популярна. Лудите търсеха скрит смисъл, а старците идваха с подозрението, че кукувиците знаят колко живот им остава.
Шелдрейк им каза:
– Нека всеки да попита каквото иска.
И тогава заваляха въпроси:
– Как кукувиците знаят колко ще живее този, който ги слуша?
– Как знаят кой точно ги слуша?
– А може би този, който е броил колко години му остават, умира доброволно в точната година.
Такива неща питаха.
– Това са бабини деветини – каза им Шелдрейк. – За друго ще говорим – за това как малките кукувици знаят нещо, на което никой не ги е учил.
Всички млъкнаха.
Шелдрейк им обясни своите наблюдения. Започна с това, че възрастните кукувици снасят яйцето си в чуждо гнездо и после се изпаряват безследно. Малките кукувици се излюпват, хранят ги другите птици, но учат всичко сами. Сами се учат и да летят. После в един важен за всички кукувичета ден, всяко едно от тях напуска гнездото и отива на определено място, където се събират всички кукувичета. Никое от тези пилета няма майка или баща, които да му кажат къде да отиде, но всяко едно стига на точното място и в определеното време. После сами, без някой да им показва, намират и пътя до Африка.
– Инстинкт – обади се някой.
– Не, този термин не обяснява нищо – каза Шелдрейк.
– И те слушат вятъра, като нас – извика едно момче.