– Браво, може и така да се каже – продължи Шелдрейк. – Слушат си техния вятър. Хората приемат това, което носи за тях вятърът, кукувиците – което е за тях, рибите – което е за тях, и всяко растение – което е за него. Всеки вид – хората, растенията и животните – си има информационно поле.
В залата се чуха ръкопляскания.
– Дойдох във вашия град – продължи – защото чух, че се учите, като пускате вятъра в главите си. Браво. Това е гениално и просто едновременно. Как става?
– Ушите ни са непромокаеми! – скочи пъргаво едно момиче. – Искам да кажа, че каквото ни е влязло в главата, не изтича, докато спим настрани. Затова и не си пробиваме ушите, а носим обеци с клипс.
– Освен това – важно каза един частен учител – нашият вятър е морски, силно солен и неговият смисъл се отлага в мозъка. Вятърът в равнината е сух и не води до никакви натрупвания и идейни отлагания, а само до психични разстройства. Вятърът в големите градове е най-вреден, защото носи само преработени човешки мисли, отхвърлени от нечия глава.
– Благодаря – отвърна Шелдрейк. – Струва ми се, че тук си живеете добре и в здравословен климат. Вашият град е малък, а хората са щастливо вятърничави и всяка сутрин се събуждате с нови желания. Както знаете, новите желания водят до нови принципи, новите дрехи водят до нови настроения, а новите мисли преди събуждане са най-хубавите. Задържайте сутрешните си мисли и не бързайте да си спомняте кои сте поне до обяд.“
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ето това се казва памет! Браво, моето момиче! Тот в точ. Шелдрейк сега да дойде, не може да го повтори така.
ПАМЕТ: На вашите услуги.
ИНЖЕНЕРЪТ: Аз може ли да ползвам нейните услуги? Аз често забравям.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, не! Видя една младичка памет и искаш да я ползваш.
ПАМЕТ: Само като публично общуване, в контекста на дискурс.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: А, не на мене тия. С паметта си човек е интимен.
ИНЖЕНЕРЪТ: Значи вие…
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Без такива! Всеки тук ползва по една памет. Иначе какво ще стане.
ИНЖЕНЕРЪТ: Къде да си намеря и аз една? Знаеш ли какви важни неща забравям. Няма после с кой да ги споделя.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: В момента в града няма свободна памет. Има една, ама не ти я препоръчвам, тя е колективна.
ИНЖЕНЕРЪТ: Не става ли колективната памет?
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Става, за сватби и погребения става, ама не може много да ù разчиташ. Малко е чалната.
ИНЖЕНЕРЪТ: Може пък да опитам.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: По принцип трябва да имаш едно наум, като говориш тука с хората. Тука сме по-особени.
ИНЖЕНЕРЪТ: А виждам, много охотно давате акъл и всеки си живее със собствената памет крайно ревниво.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Тука малко сме се омешали, затова.
ИНЖЕНЕРЪТ: С кой сте се омешали?
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ами тука преди двеста-триста години са се омешали неандерталци и кроманьонци.
ИНЖЕНЕРЪТ: Как така?
ШАБЛЕНЕЦЪТ: И аз не знаех, ама със Шелдрейк беше едно момиче и тя ми разказа.
ПАМЕТ: Пиарката на Шелдрейк. Социален антрополог.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Някаква такава беше, ама хубава. Разправя за едно време, все едно че е живяла тогава. По нашите земи едно време имало неандерталци. После от Европа насам настъпили кроманьонците.
ПАМЕТ: От Азия са дошли кроманьонците. Тя така каза.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не може да е от Азия. Цивилизацията идва от Европа. Кроманьонците имали високи чела като шведи и ходели в кожени гащи като баварците.
ПАМЕТ: Ти си измисляш както ти изнася.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Както и да е. Айде не ставай и ти обременена памет… Кроманьонците идвали насам…
ПАМЕТ: … настъпвали с машината на тяхната цивилизация, налагайки монопол върху ресурсите…
ШАБЛЕНЕЦЪТ: … а неандерталците се биели помежду си, биели жените си, жените им ги биели, децата и те се биели, всеки имал по един боздуган; децата още като прохождали, получавали по едно боздуганче на прощъпалника и се дрънкали по малките главички, а кроманьонците настъпвали със запалени факли. Неандерталците като отстъпили тука при нас и като видели, че зад тях е морето и няма накъде да отстъпват, се взели в ръце и почнали да хитруват. Почнали да залъгват кроманьонците, почнали да търгуват с тях, да се съюзяват, а някои се уредили със смесени бракове. Колкото по-близо до бреговата ивица, толкова повече се омешвали и ние тука, които сега живеем до брега, сме тяхното домочадие.
ИНЖЕНЕРЪТ: Може и така да е било, само че не било преди триста, а преди петдесет хиляди години.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Не е важно. През поколение, през две, и той генът вземе, та избие – ти знаеш ли какви криви зъби имат хората тука. Бивни. Братовчед ми знаеш ли долната му челюст – ей така е изпъкнала пред горната. (показва) Къде три сантиметра е по-напред. И като тича, хлопа-хлопа.