ИНЖЕНЕРЪТ: Защо?
ПАМЕТ: Абе как една памет ще каже такова нещо. Да не съм някоя научна памет? Да са дали на някоя памет титла, че се изразява бутафорно?! Да сте чули памет да говори за популации и копулации. Не. Паметта се храни с това, което човек си говори наум.
ИНЖЕНЕРЪТ: Това ми се струва много интересно. Ще си го запиша, ако го запомня.
ПАМЕТ: За една памет е важно да е точна. Ако може – екзактна. Фарфаронство и фриволности – не. А паметите на професорите най-бързо изфирясват. Не им уйдисват на акълите сложни.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Недей много да се палиш, че ще ти изгорят бушоните. Хайде сега, мойто момиче, разкажи за оня случай, когато вятърът издуха буквите…
ПАМЕТ: (застава театрално и почти рецитира) Една нощ градът бил връхлетян от такъв вятър, че каменните къщи се разтреперили, а лабиринтите за вятър започнали да свирят като тръби на орган. Хората загубили мислите и спомените си, кучетата започнали да кашлят, вместо да лаят, птиците се скрили в дупки по земята, за да не отлетят набързо в морето, засмукани от фуниите на вятъра, а козлите заудряли главите си в стените. Хората, животните, а може би и растенията не били на себе си. На сутринта вятърът стихнал, настанала необичайна тишина и всички щели да се успокоят, ако не било едно странно обстоятелство. Вятърът успял неусетно да издуха всички букви от града. Докато хората през нощта се щурали от страх насам-натам и разбира се, никой не четял, нито книга, нито вестник, вятърът издухал всички напечатани букви, буквите от надписите на паметниците и надгробните камъни, нарисуваните букви по стените, ръкописните букви в писмата, титлите в дипломите на докторите и професорите, лекарствата в рецептите на болните, стиховете на влюбените и дори онези знаци, които приличали на букви, но не били букви.
ИНЖЕНЕРЪТ: Много архетипно. Браво! После какво стана?
ШАБЛЕНЕЦЪТ: После откриха буквите в един кладенец – това и аз го помня.
ИНЖЕНЕРЪТ: Тука в града ли?
ШАБЛЕНЕЦЪТ: (хваща за ръка ПАМЕТ) Я, я ти, мойто момиче, най-добре разказваш.
ПАМЕТ: В града има кладенец, от който никой не черпи вода. В него хвърлят, предимно нощем, непотребни неща – вкиснати зелки, стари портрети, счупени часовници, понякога плъхове, понякога котки. Една жена дори хвърли в кладенеца всички инструменти на мъжа си, гимнастическите уреди на сина си и стиховете на дъщеря си. Направи го не нарочно, а защото искаше да почисти. Тя е най-голямата чистница в града и в къщата ù има само четири легла, една маса с четири прибора и нищо друго излишно. Хората от семейството молят за всичко, което им трябва, съседите и вече съпругът ù дава цялата си заплата в съседните къщи, за да може без да се срамува, да иска някои вещи. Вече прекарва цялото си време при съседите, а жена му стои сама в празната си чиста къща.
ШАБЛЕНЕЦЪТ: Ти нещо се отплесна. Я се стегни. Аз ако на собствената си памет не мога да разчитам, то да ида направо да се пропия. Сбогом, памет, ще викна и аз.
ПАМЕТ: Това, което казах, може и да не изглежда свързано с тази история, но е, защото обяснява защо в кладенеца можело да се намери всичко необходимо за един сносен живот. Също така обяснява и защо Валерия, дъщерята на кмета, като паднала в кладенеца, паднала на меко и не си счупила врата. Тя била голяма красавица, въпреки че в тъмницата на кладенеца това не се виждало. Валерия! Валерия!
На сцената една незабележима досега плоскост се завърта към публиката и там има срез на кладенец, а вътре е момиче, облечено като колежанка – това е дъщерята на кмета ВАЛЕРИЯ. ВАЛЕРИЯ щраква запалка, намира един петромаксов фенер, пали го и го държи в ръката си, оглеждайки кладенеца. В кладенеца има различни нахвърляни предмети, антикварни вещи, късове хартия, пергаменти, дипломи, а ВАЛЕРИЯ е увита в хартиени ленти с текст върху тях. ВАЛЕРИЯ взима някои листчета и ги чете.
ВАЛЕРИЯ: Ха, колко букви – писани на ръка и печатни, следи от възвишена поезия и проза, както и от политология, статистика и други безсмислици.
ВАЛЕРИЯ започва да размотава лентите с думи, оплели тялото ù.
ВАЛЕРИЯ: (зачита се) Ха, „Мила ми Валерия“! (пак чете) „Ангел мой“, „Козленце припкаво“, ха! „Стига с това „ха“!“ (оглежда се) Кой пък ми дава акъл?!
Взима друга лента.
ВАЛЕРИЯ: (чете) „Знам, че думите ми ще отидат на вятъра, както изчезва прането на майка ми и с всяка дума и всяка отлетяла дреха оставам по-гол пред Вас.“ Ха!
Взима нова лента.