Когато се опомних, видях насъбрани около себе си почти всички участващи в експеримента. Предложиха да ме отведат да си почина, но на лицата им бе изписан такъв интерес, че аз започнах веднага да им разказвам какво бях преживял под влияние на омега-лъчите…
Видението започна с ослепително море от светкавици, сякаш се намирах между два градоносни облака, раздирани от мълнии. Но светлините бяха розови, резедави, преливаха в разнообразни багри на дъгата. След миг всичко се успокои.
Летя ниско над безкрайна заснежена равнина. Небето е покрито с мрачни, сиви облаци. Странна мъртва тишина цари навсякъде, сякаш ушите ми са плътно запушени. Не усещам нищо – нито студа, нито дори тялото си. Нося се като безплътен дух над скованата в сняг и ледове земя. Само гледам и размишлявам.
Глутница космати четирикраки зверове гонят огромен елен. Но аз прелитам, безучастен към кървавата драма, която скоро ще се разиграе там долу. Все по-вихрено, все по-високо се нося към синеещите се планини.
Аз търся нещо, аз търся някого!
Погледът ми е вперен напред. За миг се замечтавам. Пред взора ми като чудно видение се мярка някакъв друг свят, приказно красив. Под смесените светлини на две слънца – ослепително синьо и тъмновишнево – блестят величествени стоманени постройки. Из кристалния топъл въздух летят хиляди лъскави овални тела. Там кипи прекрасен, разумен живот. Там са моите близки, тези, които ни изпратиха. А тук – тук аз съм сам!
Навлизам в планината. Изведнъж забавям движението си. „То“ е тук, някъде наблизо. Аз не го виждам още, но някакво непознато чувство ми подсказва, че е тук, под мен.
Сега вече летя съвсем бавно, ниско, едва не докосвам заснежените върхове на дърветата. Да, ето го!
По хлъзгавата, покрита със сняг земя бяга космато двуного същество. То напряга сетни сили да се отскубне от преследвача си – огромна разсвирепяла пещерна мечка. Но не ще успее. Още няколко крачки и чудовището ще достигне със страшните си закривени нокти гърба му.
Аз наблюдавам преследването и нещо трепва в мен. Това жалко, безобразно двуного ми е скъпо. То никак не прилича на мен – нито по разум, нито по външен вид. И въпреки това – чувствам го близко. Единствено то на тази неприветлива, студена и чужда планета има нещо общо с мен. След миг то ще падне с раздробен череп, ще бъде разкъсано от мечката.
Аз мога да я изпепеля. Но аз само помислям – и тя замръзва като поразена от гръм. След това пада покосена. Но тя не е мъртва. Аз само я парализирам. А двуногото продължава да бяга, гонено от обзелия го ужас, без дори да се извърне.
Мечката повече не ме интересува. Аз следвам отблизо човекоподобното същество. То бяга все по-навътре в гората, все по-нагоре в планината. От тялото му струи пара. Хлъзга се, пада, става и пак бяга…
Двуногото ме извежда до една пещера. Пред входа ù гори буен огън. Около него са насядали десетина увити в груби кожи човекоподобни същества. По-навътре, приютени от студения вятър, се крият жените и много деца. При появата на преследвания мъжете скачат. Започват бързо да движат устните си. Но никакви звуци не чувам. А и не е нужно. Аз разбирам, чувствам по непонятен начин: уплахата от внезапната поява на съплеменника им, след това гнева, че ги е разтревожил, любопитството от разказа му за тайнственото избавление.
Уплаха, гняв, любопитство – все мои чувства, макар и много примитивни, но мои…
Възбудата скоро преминава. Новодошлият се загубва в тълпата на косматите си събратя. Всички те треперят от студ, страшен, непоносим глад ги измъчва.
Дълго наблюдавам как влизат и излизат от пещерата, как се блъскат грубо, как бърчат ниските си чела, как се зъбят един на друг. Горчива скръб и мъка ме изпълват. Жал ми е за тези примитивни същества, за тяхната безпощадност. Дожалява ми и за самия мен. Овладява ме чувството на самота и обреченост. И отведнъж, воден от непонятен порив, решавам да им се покажа. В миг ставам видим.