Озова се в безкраен коридор с еднакви безименни врати от двете страни. Онзи с фаса още се виждаше в далечината – мърмореше си нещо под носа, куцукайки бавно по черно-бялата мозайка и клюмайки заканително с глава. После кривна встрани и изчезна.
Орф въздъхна и стисна здраво двата ореха, които потракваха в джоба му. Но до второ дъно трябваше да се добере някак и без тях. В Центъра не можаха да му направят повече. Само три, а Орф вече бе използвал първия, за да мине през портовете на Масива.
Тръгна по коридора, оглеждайки се внимателно. На всяка врата имаше красива месингова табелка, но на нея не пишеше нищо. Вървя дълго, но коридорът не свършваше. Вратите също не се променяха. Накрая Орф загуби търпение и отвори наслуки една от тях.
Вътре, на обикновено пружинено легло с дюшек, се изтягаше симпатичен младеж с хавайски плитки и вечерен фрак.
– Здравейте – каза Орф. – Кой сте вие?
– Аз съм Хракуля – рече кротко младежът и се усмихна. – Как я караш, пич?
– Бива – рече замислено Орф. – И какво правите тук, Хракуля?
– Аз съм вампир – отвърна скромно младежът и се прозя отегчено. – Смуча информация от разни сървъри. Бази данни, жълти хроники, секретни разработки… каквото изпадне…
– А случайно да знаете как се стига до второ дъно? – попита вежливо Орф.
– Естествено – отвърна все така отегчено онзи.
– И сигурно можете да ме прехвърлите там?
– Аз да не съм ти златната рибка! – изхили се младежът.
– Не, само си помислих, че… – подхвана Орф.
– Добре де – махна с ръка вампирът. – Щом ти е дотрябвало второ дъно, добре. Но да знаеш, че там няма никаква трева. Виж, ако искаш, мога да те метна за малко на шестнайсто… Там Фидел шитка страхотни пури без акциз.
– На мен всъщност ми трябва четвърто – рече обнадеждено Орф.
– Четвърто – погледна го тъпо младежът. – Там пък за къв ти е?
– Приятелката ми е там.
– А, приятелката. Това е друга работа. Чука ти се, значи – заключи мъдро Хракуля. – Но за четвърто дъно нямам ключ, брато. Ще трябва да караш по каналния ред. Мир, друже!
И преди Орф да успее да отговори, вампирът щракна с пръсти и стаята изчезна.
На второто дъно нямаше нищо. Или почти нищо. След малко се появиха сиви контури. Орф почака още, но друго не се появи. Къде ли го беше пратил Хракуля? Това въобще не приличаше на второ дъно. Всъщност не приличаше на нищо. Но тогава се сети, че никой не знаеше на какво трябва да прилича второто дъно. Той извади картата, която му бяха дали програмистите. Върху платката се появи малка червена светлинка и замига бързо. Картата работеше. От червена, светлината стана жълта, след което, за учудване на Орф, придоби мек ябълковозелен оттенък. Ако картата не лъжеше, това наистина беше второ дъно.
От нищото се появи опърпан просяк и го задърпа за ръкава, викайки прегракнало:
– Дай байт, дай байт…
После просякът изчезна и се появи инвалид с превръзка на окото и дървена протеза на крака. Той се изви в пространството над Орф, взря се в него с единственото си око и заграчи с дрезгав глас:
– Петнайсет вируса в диска на Пе-Це-то. Йо-хо-хо и… По-нататък го забравих… А какъв бях само, преди да ми връчат черния знак. Но тогава дойде Били Боунс, по прякор – Големите порти (а на английски – Big Gates), и стана тя една…
В този момент някой изтри едноокия и отново останаха само сиви контури.
Орф бръкна в джоба си и извади втория орех. Черупката почти се взриви в ръцете му и Орф трябваше инстинктивно да затвори очи от силната светлина.
Когато отново можеше да вижда, установи, че се намира в безкрайно зелено поле. Небето над него беше оцветено в морскосиньо и от някъде натрапчиво се носеше припевът на Джон Ленън – „Ягодови полета завииинаги“, но в карибски аранжимент.
След малко от далечината се зададе и самият Джон Ленън. Подрънквайки на китара, той вървеше към Орф и си мърмореше нещо. Но едва когато се приближи съвсем, Орф успя да долови следното:
– Всичко, от което се нуждаеш, е… всичко, от което се нуждаеш, е… по дяволите, какво беше…
– Любов – довърши мрачно Орф и добави: – Щеше ми се аз да съм го измислил.
Джон Ленън се усмихна загадъчно и метна китарата в един храсталак.
– Още не му е дошло времето за такива откровения.
Погледът на Орф проследи внимателно полета на китарата и се върна към собственика ù. Тогава видя, че това изобщо не беше Джон Ленън, а младо юпи с очила и костюм на Армани, което се взираше съсредоточено в него.
– Добър ден – рече объркано Орф.
– За мен всеки ден е добър – равнодушно отвърна онзи.