– Как така?
– Ами така. Може да се каже, че обичам да си угаждам.
Юпито свали очилата от носа си и започна да ги търка съсредоточено.
– Но по-добре да поговорим за вас. Надявам се, че пътувахте добре? Нали така е прието да се пита при човеците?
– Хм…
– И няма нужда да ми хъмкате… Заради вас трябваше да програмирам нови пазачи за периферията. Така че нека си спестим поне хъмкането. По-добре – разкажете, за какво сте дошли при нас?
– Щом знаете за пазачите, значи трябва да знаете и защо съм тук – рече мрачно Орф.
– Аз не съм врачка – отсече сухо квази-Ленън и приседна в тревата. – Вие по-добре ми разкажете, не се стеснявайте. И за вас ще бъде по-добре, ще ви олекне, така да се каже, а пък и аз ще си спестя малко RAM. Но седнете де, седнете, недейте да стърчите така.
Орф вяло се отпусна на тревата срещу юпито.
– Разкажете например, с какво се занимавате? – подхвана квази-Ленън.
– Програмирам музика – все така мрачно отвърна Орф.
– Ах, музика – въздъхна превзето онзи. – Знаех си аз, че ще намерим нещо общо. Ах, тази музика… Ах, този джаз… имаше такъв филм, помните ли? Но как го казахте вие – програмирате? А нима музиката може да бъде програмирана?
– Разбира се – кимна Орф. – Това е обичайна практика при нас.
– Хм, обичайна… При вас може и да е обичайна, а при нас, видите ли, може и да не е… Не знам… кх, кх, не знам…
И след кратък размисъл добави:
– Изсвирете, моля ви се, нещо! Ако не ви затруднявам, разбира се.
Орф погледна подозрително към квази-Ленън. Онзи го зяпаше невъзмутимо и се усмихваше. Тревите наоколо се поклащаха, въпреки че не се усещаше никакъв вятър. В цялата ситуация имаше нещо нелепо, но Орф все пак бръкна в джоба си и извади портативния програматор. Настрои го и включи на приемане. Почака малко, след което се съсредоточи и започна да обработва материала. От програматора се заизсипваха звуци. Квази-Ленън слушаше с притворени очи и поклащаше глава в такт. Орф включи няколко вариации и ги смеси. Това обикновено довеждаше публиката до екстаз – всички замлъкваха, занемели от очарование и неразбиращи какво точно им се е случило. Квази-Ленън обаче само се усмихна и отвори очи:
– Не е лошо. Даже никак. Но кажете все пак – нима имате нужда от такива евтини трикове?
– Харесват се на публиката – отвърна обидено Орф. – Това е част от шоуто.
– И как точно ви вкараха тук? – смени внезапно темата юпито. – Обещахте им автограф ли?
– Нещо такова – смотолеви Орф. – Всъщност, имам приятели в Центъра. Аз им помагам за някои неща, а те…
– А те ви вкараха тук – завърши юпито. – Мдааа, горе нещата не са се променили много. А освен това сте и известен, така ли?
– Би могло да се каже – смутено отвърна Орф. – Над сто концерта годишно. Над шейсет милиона даунлоуда. Нямам повод за оплакване.
– Освен един – кимна разбиращо квази-Ленън. – Този глупав инцидент с Дика. Всъщност това ли е наистина причината да нахлуете тук по този начин, да трошите програми, да повреждате входове и да горите вертикални връзки?
Орф помръкна и прибра програматора в джоба си.
– Да – каза твърдо той. – Аз ще си я върна.
– Разбира се, разбира се – продължи да кима юпито. – Така и трябва. Това е то любовта. Само, разрешете ми да се поинтересувам – как точно възнамерявате да го направите? Нали разбирате, питам от чисто професионален интерес.
– Професионален? – повдигна вежди Орф. – А кой сте вие всъщност?
Онзи приглади несъществуващите гънки по сакото си и отново придоби сериозен вид:
– Аз съм системният администратор. Мислех, че вече сте се досетил. Може да се каже, че в момента вие сте в моя дом. Гост, един вид, пък бил той и неканен. Но не се притеснявайте. Тук е пълно с неканени гости, както и сам вече сте забелязал. Това ме развлича.
– И от развлечение ли създадохте дъната? – запита ядно Орф.
Системният администратор разпери ръце.
– Разберете, мен никой не ме е питал какво искам. Затова и аз не питам никого дали му харесва тук или не. Досега в системата са вкарани над седем милиарда персонални кода. Седем милиарда! И няма нито един загубен. Това трябва да е достатъчно за онези отвън. А как са подредени кодовете и къде, вече си е лично моя работа. И няма защо да ми се цупите. Аз никога не съм бил дилър на змийско мляко. И никога не съм продавал замърсени дози на наивни млади момиченца. По мое време нямаше синтетика. Само хашиш.
Орф изскърца със зъби. Пред очите му изплува восъчното тяло на Дика и образът на механика, който бързаше да вкара кода ù в системата, за да може да хване мача по телевизията.