– Само да ми падне – изсъска Орф – Ще го…
Квази-Ленън се изправи и въздъхна укорително.
– Ех и вие… Хайде, вървете при нея. Но на ваше място аз не бих се доверявал твърде много на играчките, които са ви дали онези сополанковци в Центъра.
Орф го изгледа удивено. Нима той знаеше?
– Естествено, че знам – отговори на глас квази-Ленън. – Та това е просто, като две и две – четири. Всъщност, Центърът и масивите с персонални кодове са били създадени точно с тази цел. Човек умира, но ДНК кодът му остава и се трансформира в програма. После се записва на диск, където трябва да чака какво?
Квази-Ленън направи драматична пауза и продължи:
– Естествено, че възкресението! Въображаемото второ пришествие. Или, казано с други думи, онзи прекрасен ден, в който, извървявайки обратния път, програмата отново ще се превърне в човек. Е, не е точно като в Библията, но какво да се прави.
– Какво да се прави – сви рамене Орф.
– И вие си мислите, че сега този ден е дошъл. Отгоре на всичко смятате, че хлапетата в Центъра са ви направили голяма услуга, като са ви пуснали тук, а всъщност е точно обратното. Те ви използват като опитно мишле, Орф. Пускат ви в лабиринта и чакат да видят какво ще стане.
Лицето на квази-Ленън бе станало сериозно и мрачно, докато изричаше това.
– И все пак – възрази Орф – те успяха да ме вкарат при вас. Защо тогава и останалото да не е вярно?
– Защото – усмихна се вежливо администраторът – вие сте жив. Поне засега. Всъщност вие не сте тук, а там. Това тук е само една обикновена репликация на оригиналното ви аз. Докато, разбирате ли, аз или например Дика съществуваме само тук, в тази реалност. Репликацията на Дика се е превърнала в оригинал, просто защото… оригиналът е изчезнал.
Орф замълча и наведе глава. Думите на администратора звучаха убедително. Но сега беше твърде късно за такива колебания.
– Вие казахте, че Центърът е бил създаден точно с тази цел. Нашето възкресение.
– Да – кимна домакинът му. – Хората обожават да си поставят глупави цели.
– Може би сега целта ще бъде постигната? – пропусна забележката му Орф. – Все отнякъде трябва да се започне, нали?
Администраторът повдигна апатично рамене.
– Аз няма да ви преча. Просто исках да ви предпазя от едно разочарование. И да ви предупредя да не се надявате твърде много на орехчето, което носите в джоба си.
Китарата отново се появи в ръцете на Джон Ленън, той се обърна и започна бавно да се отдалечава, подрънквайки по струните:
– Ние всички живеем на жълта подводница, жълта подводница, жълта подводница… Та нали все някъде трябва да се живее, по дяволите…
Орф активира третия орех и почувства как червата му се обръщат и се опитват да излязат през устата. А когато се съвзе, установи, че се намира в малка заседателна зала, където очевидно се провеждаше оперативка.
Пред аудиторията се бе изправил дребен тантурест човек, който с нервни движения обясняваше нещо на слушателите си:
– Аз от трийсет години създавам политики. Какво като нито една от тях не работи? Нека някой друг да се заеме с това и да ги накара да работят. Толкова ли нямаме изпълнители? Аз с фактурки няма да си губя времето. Правя само каквото ми е наредено. И затова министърът всяка година ме награждава с почетна грамота. По телефон говоря рядко. Трябва ли ми някой, пращам секретарката да го повика. Та да не се троши държавна пара за телефончета. Но това, че трябва да се правят икономии, никой не го разбира. Смеят ми се. А защо, питам аз? Трийсет и две години трудов стаж са това. Три пъти са ме уволнявали и всеки път съдът ме възстановява на работа. А те седнали да пишат доноси срещу мен. Не мога да разбера, какъв им е проблемът? Когато се даде заповед – изпълнявам ли я? Изпълнявам я. И да не ми харесва, пак я изпълнявам. Щом е дадена такава заповед, значи трябвало е да се даде, и точка. Затова за последен път питам – кой написа доноса? Ти ли беше?
На Орф му трябваше време, за да разбере, че става дума за него. Аудиторията го гледаше укорително.
– На доносник прилича – измърмори някой от залата.
– Мръснишка му е физиономията – добави друг.
– Аз… – заекна Орф. – Извинете, сбъркал съм…
– Сбъркал бил – кресна патетично ораторът и плесна с ръце. – Дръжте го!
Заседателната зала се люшна към Орф. Той отстъпи назад и излезе през една от вратите. Ключалката изщрака след него и отвътре се посипаха гневни удари. На Орф му се стори, че от някъде се носи смехът на системния администратор.
Обърна се и изпухтя тежко. Отново се намираше в коридор с врати. Само дето този път нямаха табелки.